Той хвърли гърнето в храстите, метна дългите ми ботуши през рамо и тръгна обратно към града. Аз се отправих на северозапад за една опасна, а може би и страшна среща.
В началото нямах причини да се страхувам от опасност. Ако двамата аладжи ме познаваха, можеше да се мисли за коварно нападение или за някой куршум от засада. Но така в най-лошия случай можех да очаквам открита разбойническа атака, като всеки друг пътник. А в сегашния ми външен вид нямаше нищо примамващо.
Изглеждах като беден потомък на Мохамед, от когото почти нямаше какво да се вземе. Макар да бях оставил пушките си, в пояса ми бяха скрити двата револвера, а те бяха достатъчни, за да обезвредя и повече от двама нападатели. Щяха да видят само ножа ми и да предположат, че нямам никакво друго оръжие. Този факт вероятно щеше да приспи вниманието им, което можеше да стане опасно за тях.
Областта от Остромджа до Радова е плодородна. Редуват се поля и ливади с гори, а Струмица е феята, даряваща този благодат на местността. От лявата ми страна се издигаха северните хълмове на Велица планина, а отдясно се спускаха склоновете на Плачковица.
Не срещах никого. Едва след един час срещу мен се зададе човек, който по облеклото си приличаше на турчин. Като видя зеления ми тюрбан, той спря и се поклони, като почтително ме пропусна да мина край него. И най-богатият мюсюлманин почита най-бедния, окъсан шериф. Той почита наследника на Пророка, на когото още приживе е било позволено да види небето на Аллаха. Спрях коня си, отвърнах на смирения му поздрав и го попитах:
— Аллах да благослови началото на пътуването ти! Откъде идваш?
— Пътуването ми започна от Радова.
— И накъде отиваш?
— В Остромджа, където ще пристигна благополучно, ако не ми откажеш благословията си.
— Нека те придружава винаги! Срещна ли много пътници?
— Не, шериф. Пътят беше толкова пуст, че спокойно можех да посветя мислите си на благодеянията на Аллаха.
— Значи не си видял никого?
— По пътя срещнах само куриера Тома от Остромджа.
— Говори ли с него?
— Разменихме няколко думи. Беше се отбил при колибите, където и ти скоро ще стигнеш, на мястото, при което пътят минава над Струмица.
— Ти отбива ли се там?
— Не, нямах време.
— Но може би знаеш къде отсяда куриерът, като ходи в Радова.
— Ще го търсиш ли?
— Вероятно.
— Както сигурно ще предположиш, той не отсяда в хан, а при един роднина. Като ти кажа името му, би могъл да го намериш макар и не без помощ, защото не мога да ти опиша точно улиците. Затова ще те помоля в Радова да попиташ още веднъж.
— Благодаря ти. Нека Аллах те води!
— А за теб да се отвори небето!
Турчинът продължи да крачи напред, а и аз яздех спокойно, както и досега.
Вече можех да си представя ситуацията. Двамата аладжи явно не се появяваха в Радова, защото би могло да бъде опасно за тях. Значи сигурно са чакали Тома в махалата с колибите. Какво щяха да предприемат по-нататък, зависеше единствено от съобщението на куриера. В никакъв случай нямаше открито да ни нападнат, а беше съмнително дали ще се осмелят да стрелят коварно от засада, щом вече знаеха, че сме неуязвими. Имаше още време до обяд. Затова мислех, че все още ще мога да намеря разбойниците в махалата. Куриерът вече сигурно им беше казал, че ще тръгна едва по това време. Значи имаха достатъчно време, да си намерят скривалище. Радвах се, че мога да им погодя номер и безпрепятствено да мина покрай тях.
След около половин час стигнах до махалата, състояща се само от няколко къщи. Пътят правеше завой под прав ъгъл към моста, което ми даде възможност да хвърля поглед към задната част на една постройка, намираща се близо до него. Там пасяха две крави, няколко овце и три коня, два от които — на бели и тъмнокафяви петна — бяха оседлани. Веднага забелязах, че са мелези и вероятно са от кобила мешерди. Тези коне са здрави, непретенциозни, имат яки вратове и едри задни крака, въпреки това са много бързи и издръжливи. Един добър ездач би могъл да очаква от подобен кон много.
Дали не бяха това конете на двамата аладжи? Може би се намираха в къщата, покрай която непременно щях да мина? Много ми се искаше да говоря с тях, но това трябваше да стане възможно най-непринудено, за да не събудя подозрението им.
Като минах завоя, видях и предната част на къщата. Имаше издаден напред покрив, подпрян с четири колони, под който имаше няколко маси и пейки, сковани от груби дъски. Бяха празни с изключение на една, където седяха двама мъже. Видяха ме, че идвам. Изглежда, внимателно се оглеждаха и на двете посоки, защото хора от такова тесто винаги трябва да са нащрек. Забелязах с какъв изпитателен и недоверчив поглед ме наблюдаваха и се престорих, че имам намерение да подмина. Тогава обаче те станаха от местата си и направиха няколко крачки напред.