Колкото повече се приближавахме към развалините, толкова по-тихи ставаха хората. Разбираха, че трябва да бъдат по-предпазливи, ако искаха да хванат негодниците. Много от тях спряха и останаха още в началото на гората. Това бяха най-страхливите. Но на висок глас уверяваха, че остават там, за да не могат крадците да избягат през това място в случай, че успеят да се измъкнат горе.
Като стигнахме до просеката, цареше гробна тишина. Героите бяха със свити сърца. Престъпниците биха могли да се появят всеки миг или да се крият зад някое дърво. Вървяха възможно най-тихо, за да не ги пропъдят, а и за да не са първите, които ще влязат в бой с тях, защото бяха дошли и жени.
Тишината беше нарушена за малко. От нечие женско гърло се разнесе пронизителен писък. Като отидох на съответното място, видях, че «Грахката» се бе насадила в извора, в който бях намерил жълтурчето. Дебеланата седеше във водата и с приглушен глас държеше реч на любимия си съдебен заседател, чието съдържание едва разбрах, защото тя шепнеше. Нохуда не искаше да я изваждат от извора, защото щяла да се простуди, ако трябвало да върви мокра в студения нощен въздух, а като й обясних, че водата е още по-студена от въздуха, тя каза:
— Ще послушам съвета ти, ефенди. Знаеш всичко по-добре от другите и дори от мъжа ми, който всъщност ме пъхна в тази дупка.
Измъкнах «Грахката». За щастие дълбочината на водата беше само около половин метър. Дали последиците са навредили на подмладената й от желязната охра красота, за съжаление не знам.
Мюбарекът стоеше с Оско и Омар до вратата на колибата си и искаше да го пуснат вътре. Но тъй като беше способен на всякакви фокусничества, не му се доверих. Можеше да има някакво приспособление, което да му помогне в случай на непредвидена опасност или разкриване.
— Какво ще правиш вътре? — попитах го аз.
— Имам животни, които трябва да нахраня, защото ще умрат от глад.
— Аз самият ще ги нахраня утре сутринта. Отсега нататък мястото ти е в затвора. Но съм готов да изпълня желанието ти в случай, че отговориш на няколко мои въпроса и кажеш истината.
— Питай!
— Има ли хора при теб?
— Не.
— Живее ли някой друг освен теб в колибата или в развалините?
— Не.
— Познаваш ли човек на име Манах ал Барша?
— Не.
— А някой, който да се казва Баруд ал Амасат?
— Също не.
— А тъкмо те твърдят, че добре те познават.
— Не е вярно.
— И днес не си им съобщавал за пристигането ми?
— Това е лъжа!
— А че ще се погрижиш да бъда затворен и после щяхте да дойдете и да ме убиете?
Той не отговори веднага. Не защото му се струваше толкова невероятно, че знам всичко. Изглежда, у него се прокрадваше предчувствието, че тази вечер няма да намери всичко така, както го е оставил. Чувах го как преглъща, сякаш нещо бе заседнало на гърлото му. После отвърна:
— Ефенди, не разбирам какво говориш и какво искаш от мен. Не съм чувал назованите от теб имена и нямам нищо общо с хората, за които говориш.
— Тогава сигурно не знаеш също, че трябваше да дойдат двама братя и да ви съобщят, че съм убит в Мелник?
— О, Аллах, и представа нямам за подобно нещо!
— Ти си толкова неведущ, че незнанието ти ме кара да се смиля над теб и поради това ще ти покажа колко опасни хора има край теб. Ела!
Хванах лицемера за ръката и го поведох. По мой знак Халеф тръгна с един факел напред, за да осветява пътя. Последваха ни и господата от каазата, Оско, Омар и двамата гостилничари. Другите трябваше да останат, защото в развалините нямаше достатъчно място.
Какво ли ставаше с мюбарека, като видя колко сигурно крачехме по пътя, за който той смяташе, че е тайна за останалите!
Щом Халеф отмести бръшляна, чух стареца да промърморва ругатня, която не можа да потисне.
— Какво? Коне? — попита коджабашията, като влязохме в мястото, използвано за обор.
Тъй като бе нощ, животните ни създаваха малко трудности. Не бяха вързани, страхуваха се от светлината и чуждите хора.
— Където има коне, трябва да има и хора, на които да принадлежат — каза Халеф. — Елате да идем там и ще ги намерим.
Тримата вързани мъже все още лежаха така, както ги бяхме оставили.
Първоначално никой нищо не каза. С помощта на Халеф развързах тримата, но само колкото да могат да размърдат краката си и да станат.
— Манах ал Барша, познаваш ли този човек? — попитах аз, сочейки към мюбарека.
— Аллах да те прокълне! — процеди той през зъби.
— Баруд ал Амасат, а ти познаваш ли го?
— Дано паднеш от моста на смъртта във вечния ад! — изкрещя той ядосано.