Бет Ревис
През Вселената
Посвещение
На моите родители, които откриха наука в природата, и на моя съпруг, който откри наука в технологията, защото обичат мен, която откри наука в художествената проза.
Благодаря ви!
„Образи на начупена светлина, които танцуват пред мен като милион очи. Те ме зоват ли, зоват през Вселената…
Нищо не ще промени моя свят…“
Благодарности
Бих искала да благодаря на всички от екипа на Ленгуин/Разорбил — вие всички дадохте своя принос, за да стане тази книга блестяща. Специални благодарности на Бен Шранк и Джилиан Левинсън, които ми помогнаха да превърна „През Вселената“ в книгата, която винаги съм искала да напиша, но не бих могла да се справя без техните мъдри редакции, въпроси и предложения. Благодарности и на Емили Ромеро, Ерин Демпси, Къртни Уди останалите от „Пенгуин Маркетинг“, като и на моя изключително талантлив дизайнер Натали Соса.
Не бих могла да се присъединя към екипа на „Пенгуин“ без Мерили Найфец, която ме свърза с перфектния издател, и не бих направила това без Дженифър Ескот, която пък ме свърза с перфектния агент. Благодаря и на двете за това, че ме направляваха с такъв ентусиазъм през света на книгоиздаването!
Най-хубавото нещо от това, да си писател, е да имаш пишещи приятели. Робин Кембъл и Ребека Карлсон ми помогнаха да оформя първата чернова на „През Вселената“. Хедър Зундел и Кристина Фарли ми помогнаха да я разбия на части и да я напиша отново по-добре, а Ерин Андерсън, Пи Джей Хувър и Кристин Маркиняк ми казаха, че „През Вселената“ най-после е завършена и че вече е време да я предам.
Прекарах много години в едно или друго училище, но безспорно най-добрите от тях бяха онези шест, в които преподавах литература в „Бърнс Хай Скул“. На учениците си искам да кажа — вие всички ми бяхте любими. Специални благодарности на Чарли Уайт, който нарисува риба на подиума в стаята ми и ме вдъхнови за образа на Харли. Благодарности и на моята приятелка и колежка от училище Лора Паркър, и на приятелката ми (която не е учителка и е много щастлива от този факт) Дженифър Рандолф за това, че ме подкрепиха в кариерата ми на писателка.
Има трима души, които винаги са вярвали в мен повече от мен самата и които за миг не са се съмнявали, че един ден ще видя името си на корицата на книга: моите родители, Тед и Джоан Греъм, и моят съпруг, Коруин Ревис.
Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви!
1
Ейми
Тате каза:
— Нека мама да е първа.
Мама пък искаше аз да съм първа. Май се страхуваше, че след като тях ги замразят, аз няма да се оставя да ме затворят в тази студена, светла камера, а ще се измъкна и ще се върна към живота. Тате обаче не отстъпваше.
— Ейми трябва да види как става. Ти ще си първа, нека тя да гледа. След това може да отиде тя, а аз ще съм до нея. Ще бъда последен.
— Ти върви пръв — настояваше мама. — Аз ще съм последна.
Работата беше там, че трябваше да сме голи, и никой от двамата не искаше да го видя без дрехи (а и аз не умирах да ги видя както ги е майка родила, щеше да е гадно), но при това положение наистина щеше да е най-добре мама да е първа, каквото имаше тя, го имах и аз, нали така.
Изглеждаше толкова мършава, когато се съблече. Ключицата й стърчеше още повече, кожата й беше тънка като хартия, прекалено влажна и отпусната, като при старите хора. Коремът й — нещо, което винаги бе крила под дрехите — висеше сбръчкан и така тя изглеждаше още по-уязвима и крехка.
Мъжете, което работеха в лабораторията, не даваха пет пари, че майка ми е гола, и изобщо не им пукаше, че ние с баща ми сме там. Те й помогнаха да легне в светлата криогенна камера. Можеше да мине за ковчег, само дето ковчегът има възглавници и е далече по-удобен. Това тук приличаше по-скоро на кутия за обувки.
— Студено е — каза мама.
Белезникавата й кожа се сплеска, притисната към дъното на камерата.
— Няма да го усещаш — изсумтя първият работник.
На баджа с името му пишеше Ед.
Извърнах поглед встрани, докато другият работник, Хасан, забиваше иглите на системите във вените на майка ми. Една в лявата ръка, забита в гънката на лакътя, и друга в дясната ръка, която изду голямата вена под ставите на пръстите.
— Отпусни се — каза Ед.
Беше по-скоро заповед, отколкото просто любезно предложение.