Вглеждам се в списъка и се чудя с какво са били важни за Ейми, за да си направи труда да ги запише в специалния си бележник.
Тогава ме осенява.
Това е нейният списък със заподозрени.
Присвивам устни. Махнала е Харли и Орион и изглежда, не е сигурна за „онова злобно момиче“ (може би Виктрия). Но мене оставила. Значи, все още ме смята за заподозрян или поне е било така, когато е правила списъка.
Питам се какво ли е направил Харли, за да отпадне от списъка, и какво трябва да сторя аз, за да бъда удостоен с тази чест.
Когато се събуди, ще й докажа правотата си.
Ако.
Това е просто още една проверка, на която не съм издържал. Очевидно по някаква причина в очите на Ейми изглеждам недостоен. Старши също смята, че съм недостоен да бъда водач.
— Уф…
От леглото на Ейми долита пъшкане.
Пускам бележника и молива върху бюрото и се втурвам към нея. Пръстите й стискат носа между веждите й и когато отдръпва ръката си, виждам, че светлината се е върнала в очите й.
— Имам убийствено главоболие — изохква Ейми и затваря очи.
Лицето й най-сетне има изразителност, каквато не бях виждал през целия изминал ден.
— Какво стана? — пита ме тя.
— А ти какво мислиш, че е станало?
— Господи, не знам. Последно си спомням, когато получихте онова общо повикване. После се возихме с онази тръба. Беше забавно. Но още преди да стигнем до онази огромна зала със светлините, започнах да се чувствам някак… замаяна.
— Док каза, че имаш реакция към кораба. Док ти даде психо… от хапчетата за забавяне на реакциите.
— Същите хапчета, които вземате ти и Харли, и останалите „луди“ ли?
Ейми ме избутва и сяда.
— Ами… да.
— Ха! — изкрещява пронизително Ейми. Тя скача от леглото и започва да крачи из стаята със свити в юмруци ръце. — На този шибан кораб всичко е така объркано! Аз не съм луда! Ти и Харли не сте луди!
Не казвам нищо, защото наполовина й вярвам. Тя обаче приема мълчанието ми за несъгласие.
— Как така е станало, че ти и всеки друг на този глупав кораб смятате, че да се чукаш с всичко, което ходи наоколо, че да си като безмозъчно влечуго — е нещо напълно нормално?!
Свивам рамене. Това е начинът, по който е било винаги. Как да обясня на едно момиче, което е израсло сред различия и липса на водачество, и хаос, и война, че това е начинът, по който се ръководи едно нормално общество, едно мирно общество, едно общество, което не просто оцелява, както е правило нейното, а такова, което преуспява и процъфтява в Космоса, пътувайки към нова планета?
Ейми отива до бюрото и взема таблета.
— Как караш това шибано нещо да работи? — пита тя, докато върти в ръцете си. — То е като компютър, нали? Няма ли записана информация за Земята? Нека ти покажа как изглеждат истински хора, нормални хора! Нека ти покажа колко странно е това място!
Не го прави както трябва. Тя прокарва пръст през екрана, извиква локаторната карта на безжичните приемници, която бях показал преди, но не знае как да получи достъп до друго. Потупва го с пръст, после го мушка, накрая свива дланта си в юмрук и удря по масата. Ставам, отивам до нея и внимателно вземам таблета от ръцете й. В очите й има сълзи.
— Не мога да издържам — прошепва тя. — Не понасям тези хора. Не понасям „този свят“. Не мога да живея тук. Не мога да прекарам остатъка от живота си тук. Не мога. Не мога.
Така значи. Достатъчно думи от речта на Старши са достигнали до съзнанието й. Знае, че е хваната в капан, и тя, и всички ние.
Иска ми се да я взема в ръце и да я притисна силно. Но съвременно съзнавам, че тя не го желае. Ейми иска да бъде освободена, а аз искам да я прегърна силно.
— Мисля, че знам нещо, което може да помогне — казвам аз.
57
Ейми
Младши изглежда много тайнствен, докато вървим по пътя, който ни отдалечава от Болницата. Не иска да ми каже нищо и предполагам, че точно това оправя настроението ми. Той е като малко дете, нетърпеливо да покаже на приятелчето си новата играчка. Което е достатъчно, за да ме накара да забравя за странното мъгляво усещане, в което прекарах изминалия ден.
Една двойка, седнала на пейка до брега на езерото, ни маха с ръка, докато минаваме. Лицето на жената е възбудено. Тя се обляга върху гърдите на мъжа с изражение на пълно блаженство. Дясната й ръка е обвита около корема й, а ръката на мъжа я е прегърнала.