Младши чуква по екрана и снимката на Линкълн се сменя с текст. Той започва да го чете с нотка на почит в гласа.
— Преди осемдесет и седем години нашите бащи основаха на този континент една нова нация, посветена на принципа, че всички хора трябва да са равни. Сега ние водим велика гражданска война, което подлага на изпитание въпроса дали тази нация може да съществува, ако хората не са равни. Ние сме се събрали на полето на една от най-великите бити на тази война, за да определим бъдещето на една нация, на един народ, освободен от безредици, с мир, постигнат чрез идентичност. Сега вече нацията ни ще открие силата на единството и еднаквостта.
Текстът продължава да се превърта. Младши си поема дълбоко дъх, за да продължи с четенето.
— Стоп.
Младши ме поглежда изненадано.
— Това не е Гетисбъргското обръщение13 — казвам аз.
— Разбира се, че е.
— Не е.
— Тогава какво е Гетисбъргското обръщение?
Разравям паметта си, опитвам се да си спомня.
— Началото е същото. Но онова, че всички трябва да са еднакви — там няма такова нещо.
— Тогава как звучи обръщението?
— Ъъ… Преди осемдесет и седем години… хм… Добре, виж, не го помня наизуст, но го познавам достатъчно добре, за да съм сигурна, че онова там е грешно.
Младши ме гледа със съмнение и аз осъзнавам колко слаби са аргументите ми. А вътрешно се бичувам: как съм могла да напусна Земята, без да съм си дала труд да го науча.
— Онова… това нещо на практика е расизъм — казвам аз. Очевидно Младши не знае какво е „расизъм“. — Речта, която току-що прочете, беше за разделение на расите. Но няма нищо общо с Гетисбъргското обръщение. А освен това — погледни себе си. — Соча с ръка към мургавата кожа, очите с форма на бадем, високите скули и тъмната коса. — Ти самият си резултат на смесване на раси.
Изражението на Младши е още по-смутено. Той няма представа, че расата е част от идентичността на човек. Вижда го като една разлика, разлика, която трябва да се премахне.
Тогава разбирам: това е точно начинът, по който Старши иска да разсъждава той.
Струва ми се, че дочувам смях, тихичко подхилкване в близост до вратата. Обръщам се рязко, но там няма никой. Само Младши, който не може да ме разбере. А и как би могъл? Как би научил нещо от една история, ако тази история е подменена?
Аз съм единствената, която го осъзнава, но не знам достатъчно, за да го поправя.
А дали, ако се опитам, някой ще ми повярва?
58
Младши
Ейми гледа втренчено екрана и е толкова разстроена, колкото беше, преди да дойдем тук. Не беше планирано да стане така. Предполагаше се да бъде нещо, което да я направи отново щастлива. Потупвам по екрана и снимката на Линкълн избледнява. Сбръчканото му лице се заменя от изображение на хора по време на немската инфлация — ръчните им колички, пълни с пари, се наслагват над разрошената му коса.
— Трябва да се върнем — обажда се Ейми. — Харли охранява криогенното ниво твърде дълго. Аз ще го сменя.
Има още толкова много неща, които искам да й покажа: стаите с книги — истински книги от Земя-Слънце. Помещението с артефакти на втория етаж, където има модели и предмети от Земята, включително истински трактор, който сме използвали, за да разработим нивите. Стаята с архивни научни записи, които показват как сме разработили безжичната система за връзка и гравитационните тръби. Но очевидно тя не проявява интерес.
— Познавам този човек — казва Ейми, а в гласа й се долавя страхопочитание и учудване.
Тя ме избутва настрани, за да види по-добре снимката.
Поглеждам към екрана, но на мен не ми е познат. Мъжът е на възраст някъде между Док и Старши, с тъмни коса и очи, но във всичко останало целият му външен вид е напълно различен от нашия — той не е моноетничен и изглежда просто… различен. Застанал е пред каравана и държи в ръце дебело бебе. Очевидно, че не е някаква важна личност, щом Старши не ме е накарал да запомня факти за него.
— Това е Ед.
— Кой?
— Ед. Запознах се с него точно преди да ме замразят. Всъщност той е един от хората, които замразиха мен и родителите ми.
Което не ми се вижда достатъчно важна причина, за да бъде снимката му до тази на Ейбрахам Линкълн. Протягам ръка покрай Ейми и докосвам екрана. Снимката на Ед се застопорява. Когато докосвам екрана повторно, върху него се явява текстът за този човек.
13
Гетисбъргско обръщение — реч на президента Ейбрахам Линкълн, изнесена на 19.11.1863 г. по случай освещаването на войнишкото гробище в Гетисбърг. Макар и кратка — десет изречения и продължила две минути, тя смята за една от най-великите речи в американската история. — Б.пр.