— Едмънд Албърт Дейвис-младши — чета на глас. — Първото дете, родено на „Благословеният“, показано тук заедно със своя баща, Едмънд Албърт Дейвис-старши, един от новите членове на екипажа на кораба.
— Аз го познавам — повтаря Ейми. Тя е вдигнала глава и гледа снимката, сякаш човекът е жив и тя му говори. — Представа нямах, че се е записал за полета на „Благословеният“.
Аз пък си мисля за Едмънд Албърт Дейвис-младши, първото човече, родено тук в пленничество. Питам се как ли се е чувствал, докато е растял сред хора, живели само на Земята, и е разбрал, че той самият никога няма да я види.
— Иска ми се да съм знаела това — казва Ейми. — Иска ми се да си бях поприказвала с него. Да го попитам защо се е присъединил към екипажа. Когато се срещнахме, изглеждаше много озлобен. Но може би е било само… — Тя прави пауза, загледана в екрана, без да го вижда. После се разсмива. — Помисли си само! Срещнах този мъж преди векове, а сега мога да се запозная с наследниците му тук на кораба! Потомци на човека, който ме замрази! Жестоко, нали? — Тя се обръща към мен с широко отворени очи. — Ами, ако ти си един от тях? Ама че съвпадение би било!
Смея се, защото тя се смес.
— Чудя се дали не си… — продължава тя и погледът и танцува между мен и изображението на екрана.
— Какво да съм?
— Потомък на Ед.
— Не знам.
— О, я моля ти се! — сумти Ейми. — При цялата тази технология със сигурност някой пази генеалогична таблица. Обзалагам се, че или Старши, или оня Док имат такава — нали те са хората, дето са толкова загрижени да няма кръвосмешение.
— Всички записи се пазят тук. Това е Архивната зала.
Тя не забелязва колко равнодушен е гласът ми. Дори и да намерим потомък на Ед, няма да съм аз. Записите за моето раждане са скрити. Можем да проследим цялото родословие на Ед, чак до онова на Земя-Слънце, но аз няма да направя и най-малка крачка, за да се приближа към моето фамилно дърво.
— О, хайде де! Нека видим дали не си родственик на Ед!
Тя сграбчва ръката ми, а аз си мисля, че никога досега не съм я виждал толкова развълнувана за нещо. За момент безпокойството, което й е като постоянно бреме, е забравено. Готов съм да направя всичко, то да не се връща.
— Не би трябвало да е много трудно да го проследим — казвам аз. — След като е бил първото бебе, родено на кораба, няма начин да не пазят запис.
Пръстите ми пробягват по основните икони върху екрана, избирам една за информация, после въвеждам ключови думи. Ейми ме наблюдава като хипнотизирана. Започвам да натискам по-бързо. Пръстите ми се оплитат и екранът издава сърдити бипкания. Налага се да започна търсенето отново.
— Ето го! — обявявам аз накрая.
Главата на Ейми се накланя назад, за да може да прочете най-горната част на екрана.
— Ед-старши води към Ед-младши… — мърмори тя. Очите й бавно се плъзгат надолу по екрана, докато не вдига поглед, озадачен! Изглежда, сякаш се кани да ми зададе въпрос, но погледът й отново се връща към екрана и тя започва да брои с тих глас: — Едно, две, три… — Накрая ме поглежда със смръщени вежди. — Тринайсет поколения. В тази таблица има тринайсет поколения. От Ед-младши, та чак до Бенита, ето тук, има записани тринайсет поколения.
— Е, и?
Ейми започва да крачи между екрана и модела на Земя-Слънце.
— Колко поколения могат да се родят за един век? Може би четири или пет? Следователно за тринайсет поколения трябват три века, нали така?
Кимам.
— Но погледни тук.
Ейми сочи най-долната част на екрана. Точно под името на Бенита се виждат думите: „Убита от Епидемията“.
— Кога е била Епидемията? — пита ме Ейми.
— Преди много време — казвам бавно аз. Мисля си за статуята и градината на Болницата. Тя е така белязана от времето, че чертите на лицето на Старши от времето на Епидемията не се различават.
— Преди колко време?
Думите и са забързани, настойчиви и ми действат заразително.
— Преди нашия Старши. Преди Старши преди него.
— Значи, може би сто години. Което би означавало, че Бенита, тринайсето поколение на това семейство… би трябвало да е родена около триста години след излитането на кораба. Но тя е убита от онази Епидемия… което се е случило преди сто или повече години. Този кораб лети поне един век повече, отколкото се предполага, че е летял…
— Да, но се знае, че корабът трябва да кацне след петдесет години. Ние сме летели само двеста и петдесет години.