Ейми спира да крачи и се обръща с лице към мен. Очите й са широко отворени и пронизват моите.
— Как може да си сигурен? Нека да погледнем таблиците след Епидемията. Ако преброим колко поколения са родени след това, може би ще успеем да определим реално колко е летял този кораб.
Чувствам се, сякаш в стомаха ми има скала, която ме дърпа надолу, дърпа надолу целия кораб.
— След Епидемията няма генеалогични таблици. Сега си спомних: веднъж Док ми каза, че Епидемията е унищожила толкова много хора, че след нея са прекратили изработването на тези таблици.
— Сезонът — прошепва Ейми по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Сезонът е започнал след Епидемията, нали? Това не може да е случайно стечение на обстоятелствата. Онова тринайсето поколение, поколението на Бенита — то е било по времето, когато корабът е трябвало да се приземи. Със сигурност дотогава са били минали почти три века. А тогава се е случила тази Епидемия и е започнал Сезонът, и те са спрели да изработват генеалогични таблици…
— И са забранили фотографията — добавям аз. — На кораба няма снимки от годината преди Епидемията до сега. Когато бях по-малък, бях като омагьосан от Епидемията — това бе едно от първите неща, които Старши ме накара да изуча, но нямаше видео или снимки. А сега само учените от Ниво шипъри могат да използват фотография, и то само за да отразят откритията си.
— Нещо се е случило по време на тази Епидемия — бавно произнася Ейми. — Нещо толкова лошо, че целите записи за него са били унищожени. А и всичко друго — Сезонът, начинът, по който се държат хората тук — всичко е свързано с Епидемията.
59
Ейми
Младши понечва да каже нещо, но точно отваря уста, когато вратата на Архивната зала се отваря широко.
— Младши!
Гласът на Старши, силен и студен, отеква в празната зала.
Младши посяга към контролния панел. Всички забранени образи на хора и места от моя дом изчезват. Генеалогичната таблица е заменена от черен екран. Отново изплува неподвижното изображение на двигателя.
— Не си прави труда! — изръмжава Старши. Той потупва с пръст зад лявото си ухо, където е имплантиран безжичният му приемник. — Следя всичко, което изучаваш на този кораб. Знам за какво си използвал разрешението си за достъп.
— Съжалявам — отговаря напълно автоматично Младши, но виждам, че не го мисли и вече съжалява, че го е казал. Той изправя рамене и възстановява част от хладнокръвието си. — И от кога ме следиш? Честно казано, изненадан съм, че изобщо си забелязал какво правя. Последния път, когато те видях, беше пия…
Обръщам бързо глава към Старши. Пиян ли? Това ли се канеше да каже Младши?
Движението ми не е останало незабелязано. Не се обръща към мен, а само към Младши, когато проговаря.
— Един истински водач никога не губи контрол, дори и да е пиян. — Едва сега поглежда към мен. — Доколкото си спомням, вече отбелязах, че ти притежаваш потенциал да създадеш смут на моя кораб. Очевидно съм бил прав.
— Нищо не съм направила! — обаждам се аз.
В гласа ми звучи паника. Не съм забравила с какво ме бе заплашил.
Старши маха пренебрежително с ръка.
— Достатъчно е присъствието ти. То напълно разсейва моя… ученик. — Произнася последната дума с насмешка, сякаш приравнява един ученик с досадно, джафкащо чихуахуа. Обръща погледа си към Младши. — Крайно време е да възобновиш заниманията си. Бях зает със Сезона и те оставих да си поиграеш с твоята малка приятелка тук. Но след като си пропилял достатъчно време да прегледаш онова, което те видях, че гледаш, очевидно вече е дошъл моментът да пренасочиш проучванията си към нещо по-продуктивно.
Той се запътва към вратата. В колебанието си дали да го последва, или не, Младши дъвче устната си.
— Чакай!
Старши се обръща при моя зов, но не тръгва към нас.
— Искам някои отговори, по дяволите — казвам аз и се насочвам към него. — Ти и аз, и двамата знаем, че на този кораб се случват големи глупости. Само Сезонът беше напълно достатъчен, но лекарят сега пък ме обяви за луда и трябва да вземам лекарства като Младши, а това място има…
— Достатъчно — прекъсва ме той властно. — Казах ти да не създаваш смут. Очевидно не ме слушаш.
— Мисля, че този кораб се нуждае от малко смут!
— Последният човек, който мислеше така, вече изобщо не може да мисли.