— А ти пък си? — крещи с пронизителен фалцет Старши.
Свивам рамене.
— Очевидно в онова, което преглеждахме с Ейми, е имало нещо, което те е накарало да изпаднеш в бяс. Чудя се какво ли е то…
Старши кипи от гняв. Аз пък си мисля, че Орион грешеше. Не беше нужно да се промъкваш тайно, за да се добереш до Старши. Просто трябваше да го вбесиш, ама истински.
— Едва ли са таблетите с исторически записи. Тях си ми ги показвал и преди. Тогава остава Епидемията.
Старши надига глава и обръща лице към мен. Сега гневът му е дълбоко в него, като горещи въглени в стомаха, и вече не се вижда на повърхността.
— От дълго време не съм говорил за нея.
Затаявам дъх.
— Младши преди мен? — Старши кимва. — Той умря ли? Или ти…
Не мога да се заставя да довърша въпроса.
— Искаш да научиш за Епидемията, нали? — пита той с ужасяващо равен глас. — Чудесно. Нека ти разкажа за Епидемията.
Изправя се рязко, после премества тежестта от болния си крак. Подпрял юмруци върху масата, той се надвесва над мен и не ми остава друго, освен да погледна покорно нагоре и да чакам.
— Ще започна с това. Никога не е имало Епидемия.
61
Ейми
Стоя сама в тъмната Архивна зала, след като Младши ме изостави там. Не съм сигурна защо Младши тръгна със Старши. Вярвам на Младши, но не и на Старши, а смятах, че Младши е съгласен с мен относно Старши.
Но под всичко това, винаги дълбоко в мен тупти едно непрестанно безпокойство за родителите ми, едно желание да открия убиеца и да ги защитя. То е почти като сраснало с мен. Облива ме вълна от страх. Мускулите на краката ми треперят, но не мога да преценя дали от желанието им да побягнат, или защото искат да се огънат под мен.
— Ейми?
Сподавям вик на изненада.
— Аз съм, Орион — казва той и излиза от сенките зад модела на Земята.
— Къде беше преди малко? — питам аз. — Стори ми се, че те видях…
Орион ми се усмихва смутено.
— Разглеждах локатора на безжичните приемници, просто за удоволствие, нали разбираш. Видях, че Старши е наблизо. Аз, аз не се спогаждам много с него. Реших, че по-добре ще бъде да се покрия, докато не си тръгне.
— И теб ли мрази, а? — питам аз. Орион кимва. — Какво си направил?
— По-скоро е самото ми съществуване.
— Даа, също като мен.
Орион отмята косата си от лицето и забелязвам нещо бяло, белег, който се проточваше по лявата страна на врата му.
— Смятах да те попитам — започва Орион, — видях те да тичаш и… от какво всъщност бягаш?
Той е вторият човек, който ме пита за това, но мисля, че Орион влага различен смисъл от момичето на заешкото поле.
— Не съм сигурна — отвръщам аз, — но май вече се изморих да бягам.
— Да. — Орион хвърля поглед зад себе си. — И аз също.
— По-добре да тръгвам — казвам аз, макар че няма къде да отида.
Само знам, че не ми се стои тук бездейна, ужасена да помръдна, страхливо криеща се в сенките на недостижими планети.
— До скоро виждане — подвиква след мен Орион.
Връщам се обратно в Болницата, без да тичам. Не искам да премина в състоянието, когато движенията на тялото ми заглушават мислите ми. Насилвам краката си да се движат бавно, а за сметка на това оставям мислите си да препускат.
В градината на Болницата въздухът е влажен. Ако бях на Земята, бих си помислила, че се кани да завали, но не съм. Тук дъждът са само пръски от небето.
— Пусни ме — произнася старчески глас зад мен. — Мога и сама да се кача по стълбите.
Обръщам се, изпълнена с любопитство. В старческия глас се долавят проницателност и интелигентност, и аз го разпознавам. Стийла. Жената, която разпръсна тълпата от фийдъри по време на първото ми бягане, веднага след като се бях събудила.
— Да, майко.
Говорът на младата жена не прилича на този на майка й. Същата мъртвешка монотонност, която използваше и Филомина, докато присъствах на прегледа й при лекаря.
Стийла улавя погледа ми. Очите й са замъглени с цвят на мляко, примесено с кал. За миг ме поглежда с недоверие, но набръчканите й устни се разтеглят в още по-набръчкана усмивка. Зъбите й са с петна и изкривени, дъхът й мирише на лук, но въпреки това усмивката е хубава. Една истинска усмивка.