— Майко — повтаря жената.
— О, я млъквай — казва съвсем любезно възрастната жена. — Ще се забавя само за малко.
— Добре, майко.
Жената застава напълно неподвижна. Изобщо не е разстроена от грубите думи на майка си и изглежда, е напълно доволна просто да си стои там.
— Радвам се да ви видя отново — казвам аз и протягам ръка.
Силата, с която Стийла я хваща, ме изненадва.
— Иска ми се да кажа същото. Мразя това място.
— Майко — обажда се любезно жената, — трябва вече да сме в Болницата.
Стийла изглежда едновременно победена и дръзка.
— Майко.
Гласът на жената е раздразнен, но любезен. Съвършено любезен. Съвършено зловещ.
— Идвам!
Стийла звучи като разгневено дете, но видът й е на тъжна жена, която е твърде стара, за да взема сама решения.
— Аз ще я заведа — проговорвам аз, преди да осъзная какво съм казала. — Имам предвид, че и аз отивам там, така че няма да ме затрудни.
Дъщерята примигва.
— Ако това е приемливо за теб, май…
— Да, да, приемливо е. А сега си тръгвай. — Стийла наблюдава как се отдалечава дъщеря й. — Шибана гадост, да гледаш как дъщеря ти се превръща в една от тях. — Отварям уста, за да попитам кои са тези „тях“, но тя ме изпреварва. — В една от онези безмозъчни глупачки. Когато бях на двайсет, ме обявиха за луда и ме обучиха за агроном. — Докато я водя към стълбите, тя се заглежда в градината зад Болницата. — Аз направих онази градина. Преди да се появя, там нямаше нищо друго, освен плевели и шубраци. Оттогава вземам онези синьо-бели хапчета, та досега. Но нямам нищо против. По-добре да си луд на хапчета, отколкото с празна глава. Иска ми се и дъщеря ми да беше луда. Вероятно тогава щях да я харесвам повече.
„Празни“. Чудесна дума, за да ги опишеш.
— Чух за теб по безжичния приемник — казва Стийла и ме хваща за ръка. Възлестите й пръсти обгръщат здраво лакътя ми. — Не смятам, че си каквото казваха, че си била.
— Аз пък смятам, че ти си една от най-интелигентните личности на кораба.
— Не съм интелигентна — изсумтява Стийла. Тя вдига поглед, когато стигаме до вратите. — Изобщо не съм интелигентна, само уплашена.
Тя стисва още по-силно лакътя ми, успявайки по някакъв начин да забие ноктите си в кожата ми. Изпитвам желание да освободя ръката си от пръстите й, но когато поглеждам към нея, ми се струва, че ме използва като спасително въже, тази, която ще я остави да се удави.
— От какво се страхуваш?
Стийла с вторачила празния си поглед напред.
— Аз съм една от последните. — Поглежда ме и забелязва смутеното ми лице. — Една от последните от моето поколение. — Вратите се плъзват настрани и ние влизаме, но Стийла върви все по-бавно, докато накрая спира насред фоайето. — Никой никога не се връща оттук.
— Глупости — засмивам се аз. — Тази сутрин излязох оттук.
Тя поглежда към гладката кожа на ръката ми.
— Аз помня. Никога няма да ги забравя: Сунестра, Евърард, моя Алби… всичките доведени тук от техните любящи, безмозъчни семейства и никой от тях не се върна обратно.
Прехапвам обезпокоена устната си.
— Никога не съм ги виждала — казвам аз, но си спомням, че съвсем наскоро приеха една жена.
Сестрата я отведе някъде. Но къде?
Повеждам Стийла към предното бюро. Покашлям се, за да привлека вниманието на масивната жена.
— Какво има? — пита тя, оглеждайки Стийла със студени, жестоки очи.
— Дъщеря й дойде, за да я остави.
Сестрата кимва и понечва да заобиколи бюрото.
— Ще я отведа на четвъртия етаж.
— Но вие дори не сте попитали какво й има.
Сестрата върти очи.
— Какво ти има?
— Нищо — отговаря Стийла.
— Каза ли дъщеря ти, че имаш халюцинации? — пита я сестрата.
— Тя каза, че съм била… — започва Стийла, а на лицето й се изписва безпокойство.
— В което няма нищо лошо — намесвам се аз и я потупвам по ръката. — Възрастните хора невинаги мислят логично. Нищо обезпокоително — Поглеждам към сестрата. — Това не е причина да постъпва в болница. Мога да я заведа обратно в дома й.
— Какви са халюцинациите? — пита с отегчение сестрата.
Лицето на Стийла потъмнява. Виждам, че тя е наистина обезпокоена и наистина се страхува.
— Аз… аз помня… — мълви тя.
— И какво точно си спомняш?