Сестрата не вдига поглед от таблета, на който пише.
— Звездите… — прошепва Стийла. Хващам ръката и по-здраво. — По-рано, когато Старши каза…
Гласът й секва. Тя не довършва.
— Но…
Цялото ми внимание е насочено към нея. Начинът, по който трепери, ми подсказва, че тя иска да каже нещо, което е от жизнено значение за нея. Сестрата се прозява.
— Спомням си, че това се е случвало и преди. Когато бях бременна с дъщеря ми…
— Не се е случвало — намесва се сестрата. — Много от възрастните твърдят същото. Просто смесват миналото с настоящето.
Стийла настръхва.
— Няма да ми казваш какво си спомням и какво не!
— Класически случай на халюцинации поради прекомерна възраст — заявява сестрата. — Ела с мен.
Тя се измъква иззад бюрото и посяга към ръката на Стийла. А тя се хваща още по-здраво за мен и отказва да помръдне.
— Къде ще я заведете? — питам аз.
— На четвъртия етаж.
Мислите ме препускат. Трябва да сменя Харли на поста. Трябва да се съсредоточа върху откриването на убиеца. Но крехките ръце на Стийла треперят. Казах си, че няма да съм тази, която ще я остави да потъне. Мога да отделя време, за да бъда нейният спасителен пояс. Освен това ужасно ма се иска разбера какво се крие зад онези заключени врати.
— Ще я заведа до горе — предлагам аз.
Усещам как Стийла се отпуска с облекчение.
— Не би трябвало…
— Няма проблем.
— Нека се обадя на Док.
Ръката й посяга към бутона в ухото й.
— Не, не се безпокойте. Била съм там и преди. Няма да се изгубим.
Сестрата кима с неохота. Наблюдава ни с кръглите си очи как се приближаваме до асансьора. Натискам бутона и зачакаме.
— Можем да се измъкнем — прошепвам на Стийла. — Знам как. Мога да те изведа оттук, без някой да забележи.
Дори не съм сигурна защо го предлагам. Ако има нужда от медицински грижи, значи, й трябва лекарят. Но целият й пламък за живот изчезва и се заменя със страх, а това направо ме убива.
Стийла клати глава.
— Виждам се в Голямата зала, бременна с дъщеря ми, стоя и гледам звездите. Мога да ги видя от ясни по-ясни. Но това не би трябвало да се случва, нали? Онази сестра ми каза, че много от нас получават халюцинации. Може пък да е от възрастта ми. Предполагам, че трябва да ме прегледа лекарят.
Вратите на асансьора се отварят. Държа ръката на Стийла, докато влизаме в него. За миг пръстта ми се поколебава над бутона за третия етаж, но после се мести и натиска копчето на четвъртия. Асансьорът започва да се изкачва и стомахът ми сякаш пропада. И двете мълчим.
Асансьорът подскача за кратко и спира. Индикаторът показва, че сме на четвъртия етаж.
— Остани с мен — шепне Стийла, докато вратите се отварят.
62
Младши
— Какво искаш да кажеш с това, че не е имало Епидемия? — питам аз, а в главата ми е пълен хаос. — Това е едно от малкото неща, на което сме научени всички ние — аз, фийдърите, шипърите, всички. Това е първият урок, който научава всяко дете на кораба: ние трябва да работим заедно, да бъдем усърдни или ни чака нова Епидемия. То е станало такава част от живота ни, че си лепваме медицински пластир при най-малкото неразположение, а всяка кихавица се докладва на Док.
— Не е имало Епидемия. Естествено, имало е болести, някои с по-сериозни последици, но епидемия в широки размери — не.
— А умрелите… та нали още се възстановяваме след смъртните случаи през време на Епидемията. Все още не сме стигнали необходимата бройка, а Епидемията е била толкова отдавна. — Сещам се за празните каравани в Града и как свободното пространство на кораба дори се разраства, макар Епидемията да се е случила преди много години. — Ти си ме учил. Ти си ми казвал, че три четвърти от населението на кораба е умряло по време на Епидемията.
Не мога да прикрия обвинителната нотка в гласа си. Всъщност не би трябвало да съм изненадан. Светещите крушки вместо звезди под покрива са достатъчно доказателство за това.
— Имаше умрели. Но не от епидемия.
— Какво искаш да кажеш?
Сега ролите са разменени. Старши е спокойният, а аз този на ръба на паниката. Върху колко ли още лъжи се е градил животът ми?
— Ела.
Старши въздиша, очевидно не изпитва желание да ми покаже каквото и да било, но аз скачам на крака и тръгвам след него навън от Учебния център, през Голямата зала, надолу през люка към Ниво шипъри. Обувките му потропват неравномерно по облицования с плочки под, от което накуцването му става по-забележимо. Той не обръща внимание нито на мен, нито на шипърите.