По странен начин Ниво шипъри ми напомня криогенното ниво, където беше Ейми. Тук няма помещения за живеене. Всички шипъри живеят в Града на Ниво фийдъри и стигат дотам с гравитационната тръба. Това ниво, подобно на криогенното, е изцяло от метал. Коридорите водят към лаборатории и кабинети. Някои от вратите са оборудвани с биометрични скенери, а други са толкова старомодни, че са още с ключалките от Земя-Слънце. В неведение съм какво има зад повечето от тези врати. Старши никога не си беше направил труда да ми обясни сложната дейност, която извършват учените и шипърите. Макар и смътно да знам, че важността на отделната работа се определя от това, къде е разположена в самото ниво. Кабинетите, които са най-близо до гравитационната тръба, са най-маловажни, занимават се с неща като регулиране на времето и проверка на пробите от почвата. Колкото по-навътре в коридора се върви, толкова по-важно е изследването. Стигал съм най-далече някъде до средата, където се извършва разработване на соларни лампи.
Старши ме завежда до дъното на коридора. Никога не бях стигал дотук, камо ли да мина през някоя от тези врати. От разучаването на корабните чертежи знам какво се намира там: залата, в която се изучава ядрена физика, а оттам се стига направо в машинната зала, където се намира масивното сърце на кораба. От другата страна е навигационното управление, но Старши ми е казвал, че там влизат само онези шипъри, които ще приземят „Благословеният“ след четирийсет и девет години… не, искам да кажа седемдесет и четири години и… мамка му… цели седемдесет и четири.
Старши прокарва палеца си върху биометричния скенер и той любезно обявява: „Старши/Младши достъп разрешен“. Спирам. Никога не съм минавал през това помещение. Но Старши продължава към вратата на отсрещната стена. Когато тя се отваря, чувам дълбокото ръмжене на двигателя на кораба.
Най-после ще видя двигателя.
Залата се оказва гореща, задушно гореща. Дръпвам яката си и навивам нагоре ръкавите си, но Старши не показва по нищо, че му е топло. Около нас учените изглеждат много ангажирани. Някои носят стъкленици или метални кутии. Почти всички са с таблети, на които са изобразени очевидно важни графики и чертежи.
— Следвай ме — нарежда ми Старши.
Но аз не го правя.
Очите ми са в нещото в средата на помещението: потънал в пода, огромен — това е двигателят.
По неизвестна за мен причина никога не си бях представял самия двигател в машинната зала. Разбира се, знаех, че той е там, но не съм се замислял повече. От уроците на Старши бях научил в най-общи линии, че това е ядрен реактор, работещ с уран. Нещото пред мен наподобява туба, макар и огромна, тежки метални тръбя излизат от главата й и са увити около нея. Периодично се чува едно бръм-туп-бръм. Сърдечният ритъм на кораба.
— Шумно е — изсумтява Старши, щом забелязва какво е привлякло вниманието ми. — И мирише.
До този момент не бях забелязал особената миризма на смазка и почистващ препарат.
— Прекрасен е.
Старши изпръхтява, после ме поглежда по-настойчиво.
— Не е прекрасен. — Погледът му се премества към двигателя. — Това е най-грозното нещо, което някога съм виждат — казва с равен тон той. — Знаеш ли от какъв тип е този двигател?
— Ядрен — отговарям аз.
Старши завърта очите си.
— Може ли да си малко по-точен?
— Ядрен реактор с бързи неутрони, лята оловна обвивка с охлаждаща течност? — изказвам моето предположение, спомняйки си чертежите на двигателя в Архивната зала.
Старши изважда от джоба си умален модел на двигателя, съшият, който видях върху бюрото му, когато се промъкнах в неговата стая. Той го разтваря, така че мога да надникна в мъничките вътрешности. Двигателят е също като живо същество, с кръвоносни съдове и органи, и бавното бръм-туп-бръм показва, че живее.
— Използваме уран — продължава Старши. — Уранът преминава през реактора, а после ето тук… — Той показва малка кутия, която е извън основното тяло и е овързана с кабели и тръби. — Уранът се преработва в края на ядрения цикъл. Предполага се, че можем да използваме отново и отново урана, т.е. една постоянно рециклираща се горивна система.
Ключовата дума „предполага се“ не ми убягва.
— Не се ли случва точно това?