— Преработващата част на горивния цикъл не работи така, както смятаме, че би трябвало да бъде — обяснява Старши. — Да поддържа коефициента на полезно действие на урана.
— Не го ли прави? — питам аз.
Той поклаща глава.
— Не.
— А какво става?
Струва ми се, че Старши иска да погледне настрани, но аз не откъсвам очите си от неговите.
— Краткия отговор ли искаш? Движим се по-бавно. И по-бавно. В началото достигахме осемдесет процента от скорост, после шейсет. Сега успяваме най-много до четирийсет процента, но обикновено е и по-зле.
— Затова ли ще се забави кацането на кораба?
Старши изсумтява. Първият му изблик на чувства, откакто сме влезли в машинната зала.
— Двайсет и пет години закъснение от разписанието ли? Иска ми се да е така. Не сме изминали и половината от пътя. Считано от днес, закъсняваме с двеста и петдесет години.
63
Ейми
Док ни очаква на четвъртия етаж. Не изглежда изненадан, че сме там и двете, което за мен означава, че дебелата сестра все пак е използвала бутона на безжичния си предавател. Знаех си, че не може да й се има доверие.
— Как си, Стийла? — пита с изкуствено бодър глас лекарят. — Ейми, оттук нататък мога да се справя и сам, така че връщай се в стаята си.
— Не, благодаря — казвам аз, щом ръката на Стийла се впива в моята.
— Какво?
Лекарят изглежда изненадан.
— Оставам с нея.
— Но…
— Аз я искам — каза Стийла с разтреперан глас.
Лекарят се смръщва.
— Никъде няма да ходя — заявявам аз.
Около устните му се появява тънка бяла линия.
— Хубаво — казва той. Поглежда към таблета в ръката си — Легло трийсет и шесто е свободно.
Насочва се към третата врата в коридора. На нея няма биометричен скенер, вместо това лекарят изважда от джоба си голям железен ключ.
В голямата стая има десет легла — по пет до всяка стена. Лекарят завежда Стийла до единственото незаето легло.
— Очаквахме те — обръща се той към Стийла. По гърба ми преминава студена тръпка. — По-лесно е, когато стаята е пълна — измърморва под носа си.
Лекарят й сочи спретнато сгънат халат върху леглото. Стийла ме поглежда. Не иска да си тръгвам. Аз също не искам да я пусна. Когато ръката й пуска лакътя ми, ми се струва, че си казваме сбогом.
Лекарят си седи преспокойно, сякаш всичко е нормално. Ръцете на Стийла треперят, когато разкопчава първото копче на туниката си.
— Обърни се — изсъсквам аз към него.
Тъй като той не разбира какво искам от него, аз го хващам за лакътя и го завъртам кръгом. Докато чакаме Стийла да се преоблече, наблюдавам лекаря. Обърнал ни е гръб и си играе с инструментите върху масата до стената. Нямаше никакво намерение да оглежда голата Стийла, а и защо му е? Тя е стара. Не, той просто беше забравил, че Стийла може да се смущава да се разсъблече пред него. Той не гледа на нея като на човек с чувства. Твърде дълго се е правил на лекар с елементарните фийдъри и е забравил какво представлява истинска личност.
— Готова съм — обажда се Стийла с пресекващия си глас.
Тя седи върху леглото с изпъната крака, а чаршафът покрива коленете й. Оглеждам се наоколо и виждам, че останалите пациенти са заели същите пози, но всички те, както Стийла би казала, са безмозъчни глупаци. Тя ги имитира, може би несъзнателно.
Туниката и панталонът й са сгънати прилежно в края на леглото. Болничната дреха, много по-тънка от обичайното й облекло, я прави да изглежда още по-дребна, слаба и болна. И много по-уплашена. Тя трепери, но не от студения въздух, който духа в стаята.
— Какви са тези неща? — пита Стийла със задавен глас.
— Просто интравенозен разтвор. — Лекарят държи банките. — За… подхранване.
— Защо не използваш медицинските пластири? — интересувам се аз.
— Пластирите са за елементарни проблеми като главоболие и стомашни болки. Тук нещата са по-сериозни.
— Никой от другите няма три банки — отбелязва Стийла.
Стаята е толкова тиха, че почти съм изключила, че има още хора. Старците в останалите легла се кротки и зяпат в тавана. Фийдъри. Но Стийла е права — имат само по две банки — една в лявата китка и още една по-нагоре в същата ръка.
— Третата е специална, защото ти си специална.
— Врели-некипели.
Лекарят се усмихва накриво.