— Защото ти си единствената тук на психиатрични лекарства.
Стийла прехапва устни. Подобно на Младши, и тя вярва, че е луда, защото през целия си живот е чувала лекарят да я нарича така. А сега се чувства несигурна, мисли си, че трябва да е тук, затворена с останалите, които гледат тъпо пред себе си.
— Ти дори не си я прегледал — възмущавам се аз.
— Хм?
Лекарят не вдига поглед, докато дезинфекцира ръката на Стийла.
— Боцкаш с игли и разни банки, а дори не си я прегледал. Какво става тук?
Гласът ми е нисък и дълбок. Не знам дали лекарят осъзнава, че гласът ми става такъв, когато съм много, ама много ядосана.
— Сестрата, която ви прие, ме информира какво е положението.
— Какво положение? — питам аз и го поглеждам кръвнишки.
Погледът ми губи своя смисъл, той изобщо не вдига своя.
Стийла обаче ни наблюдава.
— Тя има халюцинации, също като останалите тук.
В бърза последователност лекарят свързва две от банките към лявата ръка на Стийла. После с третата игла се премета върху дясната й ръка. Пробива кожата й в сгъвката на лакътя. Забива „специалната“ игла дълбоко в изпъкналата й синя вена. Стийла изохква от болка.
И макар че лекарят беше казал, че това е банка с хранителен разтвор, тъмночервен поток от кръв започва да се стича надолу към торбата, прикачена в края на тръбичката.
Изобщо не разсъждавам. Блъсвам с рамото си толкова силно лекаря, че той полита назад и се удря в стената. Приковавам го към нея с ръка. Може и да не съм силна като него, но на моя страна имам яростта си.
— Какво направи? — крещя му аз. — Ти каза, че това е банка с разтвор, но не е. Защо винаги лъжеш? Какво криеш пак?
След като приключих с крещенето, в стаята настъпи тишина. Изпънати в леглата си, останалите девет пациенти продължиха да гледат с празен поглед пред себе си, без да забелязват какво се разиграва около тях.
С крайчето на окото си виждам, че Стийла премигва, след което втренчва поглед право напред, несъзнаваща, че крещя само на крачка от нея.
— Стийла? — прошепвам аз.
Нищо.
64
Младши
Ние сме отново в Учебния център и се чувствам празен, като макета на „Благословеният“ в Архивната зала. И двамата без гориво, което да ни тласка напред през живота.
— Двеста и петдесет години закъснение? — питам аз.
Думите отекват в съзнанието ми, измествайки ритмичния звук на двигателя, който все още звънти в ушите ми.
Старши свива рамене.
— Приблизително. Смятало се е, че ще се приземим преди около сто и петдесет години. Сега, изглежда, ще се приземим след още сто години. Може би. Ако горивната система издържи. Ако не се повреди нещо друго.
— А ако се повреди и нещо друго?
— Тогава корабът ще продължи да плува мъртъв сред водата, фигуративно казано. Докато изстинат реакторите. Тогава спират соларните лампи и ще останем на тъмно. След което ще загинат растенията. А след тях всички ние ще умрем.
В кораба винаги сме заобиколени от много други, затова и толкова ценим малките си стаи, и времето, когато сме сами. Никога досега не съм осъзнавал колко сами сме всъщност. Само ние и никой друг. Представял съм си, че сме като хвърлили котва между двете планети и дори да не можем да ги достигнем веднага, те са там, на другия край на невидимото въже. Но не са. Ако се провалим, никой там, отвън, няма да ни спаси Ако Умрем, няма кой да тъгува за нас.
— Сега разбираш ли? — пита Старши и ме връща обратно на борда на кораба.
Кимвам, макар още да не съм схванал напълно въпроса.
— Ето затова ти, точно ти, трябва да си водачът. Един силен и уверен в себе си водач. Епидемията не е всъщност епидемия.
Това се е случило, когато водачът на кораба е казал на хората истината — колко време има до приземяването на кораба. Когато са научили, че никога няма да видят кацането на планетата, че техните деца и внуци няма да го видят, че има вероятност никой да не го види… корабът сякаш умрял.
— Какво е станало?
Вдигам лице към Старши, а погледът ми се е замъглил от влагата в очите ми.
— Самоубийства. Убийства. Бунтове и хаос. Метеж и война. Ако са можели, щели са да разкъсат стените, за да излязат навън.
— Това ли е Епидемията? Това ли са онези три четвърти умрели на кораба — хората, научили истината?
Старши кимва.