Стийла не изглежда заспала. Тя изглежда умряла.
Сещам се за кутрето, което родителите ми подариха, когато бях на осем години. То се разболя от парвовироза. Мама ми каза, че се наложило ветеринарят да го приспи.
— Убивате ли ги? — прошепвам, ужасена, аз.
— Технически да — свива рамене лекарят.
— Технически?! — изпищявам аз. — Те или са умрели, или не — тук няма средно положение!
— Живеем в ограничена среда — казва лекарят. — Корабът трябва да се изхранва сам. — Погледът му се мести от Стийла към мен. — Имаме нужда от тор.
С мъка потискам гаденето.
— Извади я! — изкрещявам му аз и се хвърлям към банката.
— Късно е. Лекарството с вече в организма й.
Отскубвам иглата от ръката на Стийла и се убеждавам, че лекарят не лъже. От края на иглата пада капка кръв и нищо друго. Контейнерът е празен. Ръката на Стийла провисва отстрани на леглото, но тя не забелязва.
— Ейми — произнася със студен глас лекарят, — казвам ти всичко това, защото трябва да разбереш каква е реалността на този кораб. Видях те да разпитваш Старши; видях те да разговаряш с Младши. Трябва да си наясно каква опасност те грози, ако причиниш неприятности или се сблъскаш с лошата страна на Старши. Люкът не е единственото средство, за да се отърве Старши от теб. Той е опасен. Старши е много опасен и ще направиш най-добре, ако в бъдеще го избягваш.
Той въздъхва и за първи път се питам дали не изпитва съчувствие или съпричастие, или изобщо някакво чувство към пациентите си.
— За мен беше ясно, че когато Младши те доведе при мен, ти се намираше под въздействието на фидус. Двамата със Старши отговаряме фидус да се дава на всеки на „Благословеният“. Това е наше задължение. Обаче, макар да вярвам, че фидус поддържа мира, не съм убеден, че е най-доброто за всеки. — За първи път ме поглежда в очите. — Но ако разстройваш живота на кораба, Старши ще ми нареди да те доведа тук на четвъртия етаж. И ще поставя онази игла във вената ти. Първоначално ще почувстваш топлина, а после успокоение и радост.
Погледът му се премества към Стийла и моят го следва. Мъничка усмивка трепка на сбръчканите й устни.
— Щом фидус успокои съзнанието ти, ще се успокои и тялото ти. Мускулите ти ще се отпуснат и ще се почувстваш толкова спокойна, колкото никога не си била преди това.
Тялото на Стийла потъва във възглавниците. Усмивката изчезва, но не защото тя е тъжна, а защото мускулите на лицето й вече не действат, за да задържат извити устните й.
— Тялото ти ще стане толкова спокойно, че накрая белите те дробове ще ги домързи да дишат, а сърцето ти да бие.
Наблюдавам много внимателно Стийла, като очите ми обхождат цялото й тяло. Въобразявам си, че гърдите й се надигат и спадат, че макар и съвсем тихо, мога да чуя как бие сърцето й.
Но всичко е само плод на надеждата и въображението ми.
С треперещи ръце затварям неподвижните й очи.
— Това е една милостива смърт — обажда се лекарят. — Но все пак е смърт. Ако Старши реши, че си безполезна или — още по-лошо — неудобна за него, това е, което те очаква.
66
Младши
Чувам през вратата, че тя плаче. Прокарвам палеца си през скенера и вратата се отваря, преди още да се усетя, какво съм сторил — влизане в стая без разрешение. Но това сега няма значение. Онова, което има значение, е Ейми, която лежи върху леглото си и плаче толкова силно, че цялото й тяло се тресе.
— Какво ти е? — втурвам се аз към нея.
Ейми извръща поглед към мен, а очите й са като разтопен нефрит. Тя изплаква, посяга към мен, обвива ръце около кръста ми и заравя главата си в корема ми. Усещам влагата от сълзите и през туниката ми.