Примъквам стола си към него. Това е нещо ново. Най-после, най-после — Старши наистина ще ме обучи да поема водачеството след него.
— На „Благословеният“ — започва той — на един език ли говорим всички?
— Разбира се — отговарям смутено.
— Имаме ли някакви различия по раси?
— Раси?
— Цвят на кожата.
— Не.
Всички на кораба са с тъмна кожа, имат тъмно кестенява коса и кафяви очи.
— Изучавал си религиите на Земя-Слънце: будизъм, християнство, хиндуизъм, ислям. Има ли някой на „Благословеният“, който да се „моли“?
В последната дума се прокрадва присмех.
— Разбира се, че не! — смея се аз.
Един от първите уроци, които ми даде Старши, когато се преместих на Ниво кийпъри, беше за религиите на Земя-Слънце. Това бяха приказни истории, вълшебни приказки и си спомням как се хилех глуповато, когато Старши ми разказваше как хората били готови да умрат или да убият в името на тези измислени герои.
Старши кимва с глава.
— Първата причина за раздор е различието. На „Благословеният“ няма религия. Всички говорим на един и същи език. Принадлежим към един и същи етнос. И точно затова, защото не се различаваме, тук няма борби. Помниш ли кръстоносните походи, за които ти разказах? А геноцида? Можем да сме спокойни, че на „Благословеният“ никога няма да се случат такива ужасни събития.
Аз седя на ръба на стола, кимам и се моля в себе си Старши никога да не научи какъв тъпанар съм всъщност. Спомням си онези уроци. Те бяха едни от първите, тогава бях на тринайсет и току-що се бях преместил на Ниво кийпъри, за да живея със Старши. Бях такова хлапе тогава. Помня изображенията на таблетите, те показваха хора с различни цветове на кожата и косата, хора, облечени в дълги мантии или само с препаски на бедрата, те говореха на различни езици, от които не разбирах нищо. И тогава си мислех, че всичко това са някакви измишльотини.
Смъквам се още повече на стола. Не е чудно, че Старши ме обучава толкова бавно — явно, нищо не съм разбрал от истините, които ми е казвал, и от това, на което ме е учил.
— Втората причина за разногласия — продължава Старши — е липсата на силен централен водач.
Той се привежда напред и протяга сгърчените си старчески ръце към мен.
— Разбираш ли колко е важно това? — пита ме със сълзящи от старост очи или пък от нещо друго.
Аз кимвам.
— Наистина ли разбираш? — пита настойчиво и стиска ръцете ми толкова силно, че кокалчетата ми изпукват.
Кимам отново и го гледам като хипнотизиран.
— Каква е най-голямата опасност на този кораб?
Гласът му се снижава до дрезгав шепот.
Хм. Май не го разбрах. Старши ме гледа втренчено и очаква отговор. Аз също се пуля насреща му.
— Метеж. Това е метежът, Младши. По-опасен е от техническа грешка или неизправност на кораба, от всякакви външни опасности. Метежът е най-голямата заплаха на този кораб. Затова след Епидемията е била създадена системата на Старши. Един човек, роден преди хората, които ще ръководи, изпълнява ролята на родоначалник и командир на всички, които са по-млади от него. Всяко поколение има един Старши, който да го ръководи. Един ден ти ще бъдеш Старши. Ти ще бъдеш силният централен водач, който ще предотвратява раздорите и ще закриля всяко едно живо същество на този кораб.
5
Ейми
Тиха съм като мъртвец.
Направи сега така: Иди в стаята си. В твоята хубава, безопасна, топла стая, която не е стъклен ковчег в отделение на моргата. Легни си в леглото, което не е от лед. Запуши си ушите с ръце. Чуваш ли това? Пулсът на живота от сърцето ти, бавното вдишване и издишване от дробовете ти? Дори и когато мълчиш, когато си изолирала пелия шум отвън, в тялото ти звучи хаосът от шумовете на живота. Но не и в моето. Тази тишина ме побърква. Тишината, в която ме връхлитат кошмарите.
Дали пък не съм мъртва? Как може някой да е жив без туптящо сърце, без дишащи дробове, както съм аз? Сигурно съм мъртва. И това е най-големият ми страх: след триста и една години, когато издърпат стъкления ми ковчег от моргата и оставят тялото ми да се топи като пилешко месо на кухненския плот, ще бъда точно такава, каквато съм сега. Ще прекарам цяла вечност затворена в мъртвото си тяло. Няма да има нищо след това. Ще съм затворена в себе си завинаги.