Чувам някакви приглушени звуци наоколо, тупване от нещо тежко, после трясък. Младши тича нагоре-надолу по пътеките, пъха другите замразени обратно в камерите и затръшва вратите след тях. Пъхам замразената поставка на тате обратно в камерата и затръшвам вратата. Червеният хикс ме гледа подигравателно от вратата. Завъртам дръжката надолу и заключвам камерата. Позволявам си един последен поглед към камера номер четирийсет и едно, после тичам надолу по пътеката към следващия изваден навън стъклен ковчег.
Не ни отнема много време. Вратите са затворени, всички са в безопасност, върнати обратно в замразеното им състояние.
А от Орион няма и следа.
— Защо го е направил? — питам, задъхана от усилията.
Дъхът на Младши образува едва забележими облачета.
— Аз съм му попречил — казва замислено, явно продължава да размишлява и да осмисля случилото се. — Да се отворят всички тези врати, докато съм бил тук… това е щяло да ме събуди — щяло е да вдигне много по-голям шум, отколкото при маркирането на вратите с боя. А след като са били вече белязани… разбира се, че ще се втурна към теб, а той ще има достатъчно време просто да издърпа вече набелязаните замразени.
— Но защо? — питам аз. — Защо си е направил труда? Той сто процента е знаел, че ще дойдем направо тук и ще видим какво е направил… Дори не ги е изключил изцяло, само ги е издърпал навън.
Младши мълчи за момент.
— Сякаш е искал да ни изпита.
— Какво искаш да кажеш?
— Показва ни какъв е планът му. Изчаква да види какво ще направим. Дали ще ги оставим да се разтопят, или ще ги върнем обратно в камерите.
— Ясно е, че няма да оставя баща ми да се размрази!
Младши ме гледа втренчено.
— Тестът не е бил предназначен за теб.
72
Младши
— Шш! — съскам на Ейми. — Чуваш ли?
— Какво да чувам? — шепне тя, а аз й махам с ръка да замълчи.
Дочува се, макар и слабо едно — бръм-туп-бръм, което ми напомня за машинното отделение. Но това не е възможно — ние сме два етажа под него.
— Идва от лабораторията.
Повеждам Ейми през криогенното ниво. От време на време тя поглежда нервно назад.
— Ще оставим вратата отворена — казвам й, защото знам, че се тревожи за баща си.
— Какво е това място? — пита ме, когато влизаме в лабораторията.
Тя шепне и аз едва я чувам, защото бръмченето става все по-силно.
— Това е лабораторията.
Аз също шепна.
Има нещо тайнствено около тази лаборатория и аз не съм забравил, че Док и Старши са все още тук, ако локаторната карта показва правилно. Движим се прилепени към стената.
— Виждала съм и преди тези неща.
Ейми сочи към големите цилиндрични спринцовки, надписани с характерните особености, които Старши иска да имат обитателите на кораба.
— Ето това правят тук.
— Какво е това?
Тя показва към голямата тръба, която върви от пода към тавана. Пълна е с кехлибарена течност, в която плуват някакви частички, подобно на малки мехурчета.
— Те изглеждат почти като… — тя свежда глава, — като ембриони.
Поглеждам към балончетата, които плуват в кехлибарената течност. И съм изненадан, че Ейми ги определи толкова бързо. Единственият зародиш, който някога съм виждал, беше на абортирала крава, но той беше много по-голям и целият в кръв, нямаше нищо общо с малки кръгли мехурчета, големи колкото кутрето на крака ми.
Водя Ейми в задната част на лабораторията, където зад чупката в стената е скрита гигантската помпа, която ми показа Старши, когато за пръв път дойдох тук. Ето откъде идва това бръм-туп-бръм. Помпата работи, тресе се и недоволства, докато механизмът й влива фидус и само звездите знаят какво още във водната система.
Старши стои до помпата и държи кофа, пълна с гъста прозрачна течност.
Док е застанал срещу него.
Дръпвам Ейми и двамата се шмугваме зад чупката в стената.
Не са ни забелязали — поне засега. Слагам пръст на устните си и Ейми ми кимва с глава. Двамата се привеждаме ниско и надничаме иззад ъгъла, за да гледаме какво правят. Пред нас има стол, който донякъде ни закрива гледката, но пък и ни прикрива.
— Съжалявам!
Док се надвиква с шума от помпата.
— Не е трябвало да й позволяваш да види! — беснее насреща му Старши и кофата в ръцете му се люшка от неравномерните му крачки.