Младши
Ето какво точно се случи.
Това е истина.
Видях я да лежи там, замразена, в стъклената си кутия. А тя беше различна. Наистина различна. Никога не съм виждал залеза на Земя-Слънце, но той беше целият там, в косата й, застинала неподвижно в леда. Имаше бяла като вълната на агне кожа. И беше млада. Като мен.
Тя никога няма да разбере.
Слязох по-късно там, за да я гледам и да мечтая. Да си мисля какво би могла да ми разкаже за Земя-Слънце. Да си представям как тя — за разлика от всички други на този шибан кораб — ще бъде на моите години, когато дойде Сезонът ми.
И аз няма да бъда сам тогава.
И после го чух. Тих шепот в главата ми, едно едва доловимо гласче, на което почти — но не съвсем, не обърнах внимание.
А гласът задаваше един-единствен въпрос. И този въпрос беше: А какво ще стане, ако я изключа?
Отначало не му обърнах внимание, но той ставаше все по-силен и по-силен. Накрая направо крещеше.
И така, само за да го накарам да млъкне, аз се пресегнах и щракнах копчето в кутията над студената глава на Ейми, после наблюдавах как светлинката от зелена започна да премигва в червено.
А гласът в главата ми въздъхва с облекчение и зашепва успокоителни думи, и ми казва как тя ще ми се усмихне, когато ледът се стопи.
Щях да чакам, да стоя там, да бъда до нея, когато тя се прозине и протегне, и излезе от кутията. Да бъда там, когато очите й трепнат и се отворят, когато устните й се извият в усмивка.
Но тогава дочух…
Орион, който се тътреше в тъмнината и се вслушваше в собствения си глас — но тогава не знаех нищо за това. Кълна се, не знаех, че е той и че ме наблюдава.
А аз хукнах към асансьора и отидох в градината, опитах се да се престоря, че не съм събудил онова момиче, не съм го върнал към живота с щракването на един бутон.
После се чу алармата.
И писъкът от нея аууу! аууу!, който се сля с вика на Ейми.
Вик на болка.
И по-късно — на разкаяние. Мъка. Разбити мечти и надежди.
Аз разбих тези мечти.
Аз.
И нищо не можа да я утеши, даже и любовта, която така и не получи от мен.
И Док каза, че не може да се замрази наново, че никога няма да се върне пак там.
А аз знаех — аз знаех…
Никога не бих могъл да й кажа истината.
77
Ейми
Седя пред вратата на люка с гръб към студената метална стена, очите ми се взират през стъклото към звездите отвъд и си мисля за Харли, чудя се какво ли е изпитал през онези кратки няколко мига между полета и смъртта.
Сега идвам тук много често. След пробуждането си хората на кораба, които доскоро бяха смирени и покорни, са се превърнали в изследователи. Те са в градините, в Болницата — четат книгите на Виктрия или слушат как Барти свири на китара, или разглеждат останалите от Харли картини. Някои от тях даже ходят в Архивната зала, неколцина си тръгват оттам с широко отворени от истината очи. Това е едно от малкото места сега, където мога да намеря усамотение. Младши мисли, че е опасно всички да имат достъп до криогенното ниво, макар че някои вече се досещат за съществуването му. Съгласна съм с него. Не искам да се появи някой друг Орион. Червеният хикс на вратата на татковата камера все още се вижда слабо, въпреки че го търках ли, търках.
Младши поправи клавиатурата — и я подобри така, че когато въведа кодовата дума, вратата на люка се отваря и остава така толкова дълго, колкото реша, и аз мога да се взирам навън през стъклото на прозореца към звездите, колкото си искам. Дълъг е пътят от тук до дома, и това е мястото, където мога да бъда възможно най-близко до него.
Съзерцавам звездите. Те са толкова много тук, оттук мога да видя много повече, отколкото, когато ги гледах от Земята. И макар че са толкова много и изглеждат толкова близо една до друга, аз знам, че са на светлинни години една от друга. Блещукат на небето и ми се иска да ги загреба в шепите си и да ги оставя да се въртят и да се докосват, но те са толкова далечни, толкова далече една от друга, че не могат да си предадат топлината, макар че са направени от огън.
Това е тайната на звездите — казвам си. — Накрая винаги сме сами. Няма значение колко близко изглеждаш, че си, никой друг не може да те докосне.
— Ейми?
Младши е застанал над мен и за момент от него ме лъхна нещо застрашително, сякаш е хищник, надвиснал над плячката си.