Усмихвам се с усилие.
— Радвам се, че всичко свърши — казвам.
Той не отговаря на усмивката ми.
— Какво облекчение. Мисля, че сега ще мога да живея спокойно тук, без да се тревожа всяка минута за родителите ми. Уф, звучи доста неблагодарно. Ти знаеш какво искам да кажа.
— Ейми.
Вдигам поглед към него. Изражението му е много сериозно.
— Какво има? — В гласа ми се прокрадва смях, но това е от нерви. — Случило ли се е нещо? — Пръстите ми се сгърчват и стържат по студения метал на пода. — Нещо с родителите ми ли се е случило? Не е бил Орион?
— Не, не, няма такова нещо.
Младши прехапва устни.
— Какво е станало тогава? Ела, седни тук до мен.
Младши не сяда обаче.
— Трябва да ти кажа нещо — казва той с онзи глас, който ме кара да мисля, че онова, което ще ми каже, няма да е нещо хубаво.
— Какво има? — казвам остро, защото не мога повече да издържам на напрегнатото му мълчание.
78
Младши
— Аз съм този, който те изключи.
79
Ейми
Усещам как сърцето ми бие веднъж, силно, — после сякаш кръвта и чувствата се изливат навън от тялото ми и аз съм празна отвътре, замръзнала като преди и не виждам нищо, не чувствам нищо, но всъщност не е вярно. Защото в момента, в който си го помислям, започвам да чувствам отново. Усещам всичко, не мога да виждам, не мога да дишам, но чувствам всичко.
И това, което чувствам, е гняв.
Замислям се за момент — не, греша. По–добре щеше да бъде, ако не чувствах нищо, отколкото да чувствам това — и тогава аз спирам да мисля.
Крещя нещо, но дори самата аз не мога да разбера думите, които излизат от устата ми. Сега съм права — не си спомням кога съм се изправила, но стоя права. И се нахвърлям върху него. Искам да го нараня не ме с грижа как, искам да му причиня болка, може би тогава ще се спра. Нанасям един добър, здрав удар и знам, че по-скоро е изненадан, отколкото наранен, макар че на скулата му под окото вече има червена следа. Пръстите ми са извити като клещи, но той ме сграбчва за китките, преди да успея да атакувам отново, и ме държи на разстояние. Аз ритам, но краката ми са къси и не могат да стигнат до дългите му ръце, и тогава правя единственото нещо, което ми остава. Цялата ми ярост се откъсва от гърлото и се излива навън.
— Съжалявам — казва умолително Младши.
Съжалявам? Съжалявам? Съжалявам не е достатъчно. Всяко. Едно. Нещо. Всичко, което някога съм обичала, сега е далече от мен. Всичко, което исках. Всичко, което бях.
— Можех да умра! — крещя аз. — Почти бях умряла!
— Не знаех — заеква той, че… искам да кажа… по дяволите!
Не знаех, че ти ще — и…
Искам да попитам защо. Освен ако просто няма защо. Разбирам го по очите му. Не е искал да ме нарани. Да ми отнеме единствения шанс да бъда с родителите ми. Да ме държи в тази метална клетка.
Да ме убие така ефикасно, както съм мъртва за Земята.
Направил го е просто така.
Няма причина, както няма и връщане назад.
— Но трябваше да ти кажа истината.
Това ме спира.
Нещо в мен прещраква и всичко си идва на мястото, но ме боли. Истината се забива в костите ми.
Тате ме излъга, когато каза, че дали ще тръгна с тях, или не, изборът е мой. Той е направил избора. Празната торба в криогенната камера е достатъчно красноречиво доказателство за това.
Джейсън ме остави да повярвам в онова, което исках да вярвам.
Целият този кораб се крепи да не се разпадне с помощта на метал и лъжи, всеки тук е или измамен, или измамник.
Освен Младши.
80
Младши
Лицето на Ейми е като от камък, няма и помен от някакво движение по него. Не съм го виждал така неподвижно, откакто беше замразена.
Ръцете ми в джобовете се свиват в юмруци. Кабелите от машината за фидус бодат пръстите ми. Ейми очакваше, че ще ги изхвърля, знам, че го искаше… но не мога да го направя. Те тежат в джобовете ми и това е тежестта на още една лъжа. Не мога да се освободя от досадния глас в главата ми, които пита: Можеш ли да управляваш без фидус?
Опасявам се, че отговорът е: не.
Трябваше да й кажа. Трябва да й призная и това, за кабелите.
Вероятно ще я отдалечи още повече.
— Когато го направих… когато те изключих… — гласът ми изтънява, нещо, което не ми се е случвало, откакто бях на четиринайсет, — не знаех, че Док не може да те замрази наново. Мислех си, че мога да те събудя, че можем да се запознаем, да си говорим и ти ще ми разкажеш за Земя-Слънце, и после ще те оставя да те замразят отново. Не знаех, че не можеш да се върнеш там. Не знаех, че така мога да те убия.