Всичко това го казвам бързо, на един дъх, но сега думите ми постепенно замират и накрая просто мълча.
Ейми не казва нищо.
Докосвам леко скулата си и натискам мястото, където ме удари. Ще стане синьо. Ако ме беше ударила по-нагоре, щеше да посини окото ми.
— Наистина съжалявам, знаеш го.
Ейми гледа някъде пред себе си. Не знам дали гледа в метала, който я държи като в капан на кораба, или в прозореца, който и разкрива Вселената отвън.
— Знам — казва тя.
Не е много обещаващо, но това е всичко, което имам засега. Опирам се на стената до нея. Един нит се забива в гърба ми, но не ме е грижа. Може би никога повече няма да бъда толкова близко до нея, колкото сега.
Ейми не се отдръпва. И това е нещо, мисля си.
— Просто исках да се запозная с теб. Не знаех, че ще съсипя целия ти живот.
Тишина.
Ейми не ме поглежда.
81
Ейми
На ръба на вратата на люка се вижда петно от боя — червена. Последната следа от Харли.
Погледът ми се плъзва от боята покрай издутия прозорец и аз се взирам в звездите. Това място там навън изглежда самотно и студено. Поставям ръцете си от двете страни на прозореца. Тук също е едно самотно, студено място.
— Не искам да съм самотна — шепна аз и чак когато изричам думите, разбирам колко верни са те всъщност.
По-скоро усещам, отколкото виждам, и най-лекото движение на Младши зад мен. Той пристъпва напред, колебае се, после протяга ръка, за да хване моята. Аз се отдръпвам.
Като Харли.
Взирам се решително напред към звездите. Питам се дали той щеше да е все още тук, ако беше подал ръка на нас, а не на тях.
Затварям очи и поемам дълбоко въздух, но усещам само мирис на метал. Животът, който някога познавах, завинаги си е отишъл. Въздухът, който дишам, никога няма да мирише на лято или пролет, на истински дъжд или сняг.
Отварям очи и виждам последното нещо, което Харли е видял, преди да ни напусне. Може би тайната на звездите няма нищо общо с чувството за самота.
Протягам ръка назад и Младши е там. Както винаги е бил. Той ме хваща за ръката, но аз я измъквам.
Все още не съм готова.
Но… ако трябва да приключа с живота си на Земята, нека го направя с обещание.
Нека той приключи с надежда.
Свивам кутрето си около неговото. Той стиска пръста ми и този свят не изглежда вече толкова студен.
— Ще останеш ли с мен? — шепна.
— Винаги.