Выбрать главу

Докато крача към Архивната зала, си мисля колко различен е животът ми сега в сравнение с този преди три години. Живях на това ниво до тринайсетгодишна възраст, като обикалях от семейство на семейство. Още като бях съвсем малък, се видя, че мястото ми не е тук. Всички бяха наясно, че съм Младши. Може би заради това, че Младши преди мен бе умрял неочаквано, фийдърите винаги бяха много грижовни. Но аз нямах нищо общо с тях. Те мислеха по различен начин. Бяха доволни да орат земята и да стрижат овце, и се чувстваха щастливи. Сякаш никога не виждаха стените на кораба пещера около себе си, не се гневяха на времето, че минава толкова бавно. Чак когато станах на тринайсет и се преместих в Болницата, когато се запознах с Харли и говорих с Док, и после, когато се преместих на Ниво кийпъри и Старши започна да ме обучава, чак тогава започнах да се чувствам щастлив на „Благословеният“. Чак тогава започнах да изпитвам удоволствие от този живот.

Невинаги съм съгласен със Старши, а и нравът му, такъв какъвто съм го виждал на Ниво кийпъри, може да бъде ужасяваш, но аз винаги ще го обичам заради това, че ме измъкна от онези тъпи ферми.

Изкачвам се по стълбите към голямата кафява врата, която е боядисана така, че да изглежда като дървена. Винаги съм си мислел, че Архивната зала е много голяма, но Старши твърди, че повечето от жителите на „Благословеният“ я намират за твърде малка. Предполагам, че това е така, защото, когато ходя там, аз съм или сам, или със Старши. Всички други са ходили там със своето поколение, когато са били млади и са ходели на училище. Сега аз съм най-младият на кораба, нямам връстници, няма и училище. Имам си само Старши.

Старши ме наблюдава, докато се изкачвам по стълбите към Архивната зала. Не истинският Старши, разбира се, а портретът му, нарисуван още преди да се родя, когато Старши е бил на възрастта на Док. Портретът е голям почти колкото половината врата и е окачен в малка ниша, вградена в тухлите до входа.

Рано или късно, ще свалят портрета на Старши оттук и ще го окачат в някой прашен ъгъл в Архивната зала, където се пазят портретите на всички предишни Старши.

Моят портрет също ще бъде закачен тук, за да наблюдавам своето малко кралство.

Погледът на нарисувания Старши се плъзва край мен, минава покрай верандата на Архивната зала, взира се нататък към полята и стига чак до Града, който представлява внушителна смесица от боядисани метални кутии. Там живеят повечето фийдъри и шипъри. Старши от портрета има благ поглед, изражение, което никога не съм виждал по сбръчканото му лице, а в меката извивка на устните му се прокрадва любопитство, дали пък не и лукавство. Или не. Твърде много се вживявам в този портрет. Този Старши не е Старши, когото аз познавам. Той изглежда като човек, на когото мога да се възхищавам, защото е истински водач. Но не от онези, които управляват чрез страх. Този тук се вслушва в мнението на другите, интересува се от това, което имат да кажат, и им дава възможност да го направят. Ние с него си приличаме — имаме същия тесен нос, същите високи скули, същата тъмна кожа — и приликата ми с него свършва дотук. Този Старши лъха достолепие, той е вирнал гордо брадичка и гледа властно, а при мен няма и помен от всичко това. Онзи, истинският, гледа свирепо и настървено като ловец, който точи ножа си за уловената плячка.

Поглеждам зад себе си, за да проследя погледа на нарисувания Старши, но не мога да видя „Благословеният“ така, както очевидно само той може. Старши от портрета е удовлетворен от управлението си — и художникът е успял да го предаде чрез боите си. Представям си как е преминал сеансът по рисуване. Обзалагам се, че Старши е стоял точно тук, където съм аз сега, вперил поглед напред над парапета на верандата. Художникът е бил на моравата, под Старши — естествено, че под него, и е оформял образа със силни, широки движения на четката. Тогава, когато Старши е стоял тук, той е виждал от „Благословеният“ същото, което виждам и аз сега: вътрешността на кораб, проектиран като окръг от Америка на планетата Земя-Слънце, но в миниатюрен вид и затворен между кръглите стени на кораба. От едната страна е струпан град — със спретнати, подредени улици, очертани в грижливо оформена решетка, в центъра на всеки квартал са наредени каравани, които са служели за домове и като място за търговия. Един квартал за тъкачите, каквито са родителите на приятеля ми Харли. Друг за бояджиите, втори за предачите, трети за шивачите. Три квартала за консервиране на храната; един за тези, които я консервират, друг за хората, които я сушат, и трети за онези, които я замразяват. Два квартала за месарите. Четири квартала, в които живеят учените и шипърите, които работят на нивото над това тук. Всяко семейство, поколение след поколение, живее и работи до смъртта си в един и същи квартал на един и същи град, на един и същи кораб.