Нещо повдига нагоре стъкления ми ковчег; усещането в замразения ми стомах е, сякаш съм в люлка и някой ме засилва нагоре, и аз се опитвам да задържа усещането, за да се убедя, че е истинско. Дали вдигнаха капака? Чувам — аз мога да чувам! — приглушен нисък говор през леда. Усилва се! Звуците не са просто вибрации през леда, а истински звуци! Говорят хора!
— Само още малко — казва глас, който ми напомня за Ед.
— Ледът се топи бързо.
— Това е.
Не разбирам последните думи — нещо свисти и ги заглушава.
И топлина. За пръв път от триста и една години усещам топлина. Не лед, а гъделичкащо усещане, което се разнася по нервните окончания на кожата ми, и ме залива чувство, което смятах, че съм загубила завинаги. Топлина!
— Трябваше вече да е помръднала! — казва отново първият глас.
Сега звучи по-скоро като благия Хасан, отколкото като суровия равнодушен Ед.
— Сложи още гел.
Втриват нещо в кожата ми. Осъзнавали, че за пръв път от повече от три века някой ме докосва. Нежни ръце разтриват студената ми плът с някакво желе, което ми напомня за ледено-горещия лосион, с който мажех коляното си, когато го усуках на състезание по бягане през пресечена местност в първата година в гимназията. Толкова съм щастлива, направо ще се пръсна от щастие.
И тогава разбирам, че не мога да се усмихвам.
— Не се получава — казва благият глас.
Сега звучи тъжно. Разстроено.
— Опитай…
— Не, виж, тя дори не диша.
Тишина.
Искам дробовете ми да се изпълват с въздух, искам гърдите ми да се движат нагоре и надолу в ритъма на живота.
Притискат нещо студено — не искам никога повече да чувствам студ — върху лявата ми гърда.
— Няма сърдечна дейност.
Концентрирай цялата си воля върху сърцето — бий, дявол да те вземе! Бий! Но как можеш да накараш сърцето си да започне да бие? По-скоро трябваше да го накарали да не бие, преди да ме замразят.
— Дали да не изчакахме?
Да! ДА! Чакайте — аз идвам. Само ми дайте малко време да се стопя и аз ще се надигна от леда и ще съм отново жива. Ще бъда вашият замръзнал феникс. Само ми дайте шанс!
— Не.
Устата ми. Концентрирам цялата си воля, всичко, което имам в себе си, върху устата. Устни, движете се! Говорете, крещете, пищете!
— Просто я върни обратно.
И масата се огъва под тежестта на капака, който се спуска над мен. И стомахът ми се свива, докато ме натикват обратно в моргата.
Чува се щракане и вратата е затворена.
Искам да крещя, но не мога.
Защото нищо от това не е реално.
То е просто още един кошмар.
8
Младши
Док е във фоайето на Болницата, помага на една сестра да заведе един старец до рецепцията, където друга сестра започва регистрацията му. Док ме вижда и тръгва към мене.
— Виждал ли си Харли? — пита той.
— Не.
Не мога да сдържа усмивката си. Харли е известен с това, че обича да се измъква, когато дойде време за лекарствата му.
Док прекарва пръсти през гъстата си коса, после забелязва усмивката ми и се мръщи.
— Не е смешно. Харли трябва редовно да си взема лекарствата.
Правя опит да си придам по-сериозно изражение. Харли понякога наистина става доста напрегнат и мрачен, но аз мисля, че това по-скоро е свързано с изкуството му, отколкото с лудостта му, както смята Док. Освен това той е най-добрият ми приятел. Няма да го плюя пред Док.
— Никъде не отивам! — изревава старецът на рецепцията. Док се суети около него. Старецът се е отскубнат от сестрата, която го заведе дотам, и сега се е надвесил над онази зад бюрото. — Не можеш да ме накараш! Няма да легна в шибаното ви легло, не съм болен!
Той придружава думите си със суха кашлица, а накрая изплюва на пода голяма храчка.
— Добре, добре, успокой се — казва Док и пристъпва към мъжа.
Старецът обръща към него помътнелите си от катаракт очи.
— Къде е жена ми? Доведохте ли я?
— Госпожа Стийла не е тук — казва Док и слага ръка на рамото му. — Ти си болен, не тя.