— Не съм болен! — ръмжи старецът и изведнъж погледът му се изцъкля.
Дишането му се успокоява и той се свлича надолу под тежест, та на собствените си дрехи. Док сваля ръката си от него и тогава разбирам защо е така — Док му е лепнал медицински пластир. Светлолилавата квадратна лепенка върху ръката на стареца вече започва да го успокоява.
Док ми мята една победоносна усмивка, докато помага на стареца да седне в количката, и после ги изпраща двамата със сестрата до асансьора. Аз преглъщам с усилие. Док е добър човек, но търси решението на всеки проблем единствено в медицината. Не обича емоциите, никакви емоции. Предпочита всичко да е тихо и под контрол.
Затова двамата със Старши са като дупе и гащи. И двамата мислят по един и същи начин.
— Е, ти какво правиш тук? — пита Док веднага щом старецът е безопасно настанен в асансьора и на път към лечението си.
Аз тътря крака по гладкия, покрит с плочки под. Не мога да му кажа, че съм тръгнал да търся таен асансьор на четвърти етаж. Не съм и много убеден, че може да се вярва на Орион дотолкова, че да тръгна наистина да го търся.
— Надявах се да видя Харли — казвам най-накрая.
Док се мръщи.
— Ако го намериш, прати го направо при мен. Отдавна трябваше да си вземе лекарствата. — Той хвърля поглед към частника над бюрото на сестрата. — И като стана дума за това, ти взе ли си твоите?
Аз пламвам. Не се гордея много с годината, която прекарах тук. Бях на третия етаж, в Отделението. Където са душевноболните. Мисля, че животът с фийдърите ме пречупи. Беше чудесно, докато бях малък, но колкото повече растях, толкова повече усещах, че някак си не съм като тях, че съм различен от другите. Така и не можах да заобичам грижите за посевите кравите като тях.
(Спомням си, когато Док за пръв път ме накара да взема лекарствата за душевноболни, аз попитах: „Редно ли е все още да съм младши?“. Бях на медикаменти все пак! Прекарах една година в Отделението! Бях готов да се откажа. Но Док и Старши не ми позволиха.)
— Взех ги сутринта — измърморвам и лицето ми пламва.
Надявам се сестрата зад бюрото да не ме е чула. Какво ще си помисли за бъдещ лидер, който е на успокоителни?
Док ме оглежда внимателно.
— Всичко наред ли е? — пита ме.
Какво ли е наред — Старши е крил от мен звездите, може би на кораба има тайно ниво и приличам на Орион повече, отколкото ми се иска да призная, но не, всичко е наред, защото, ако Док реши, че нещо не е наред, просто ще ми даде още лекарства. Клатя глава.
Док не изглежда много убеден.
— Знам, че ти е трудно. Ти си различен.
— Не съм чак толкова различен.
— Разбира се, че си, знаеш го.
Свивам рамене. Асансьорът, сега вече празен, се връща във фоайето. Иска ми се да се скрия в него и Док милостиво ме оставя да го направя.
Вътре в асансьора ръката ми се колебае над кръглото копче с цифрата четири, но после се плъзва надолу към три. Ако Харли не си е взел лекарствата, май ще е по-добре първо да проверя как е, преди да тръгна да търся мистериозния втори асансьор.
Настроението ми се покачва с всеки етаж. Въпреки присъствието на Док, едно от местата, където се чувствам най-добре, е Отделението. Всичките ми приятели са тук. Асансьорът подскача и спира, вратата се разделя на две и се плъзва встрани пред общото помещение на третия етаж. Ухилвам се толкова широко, че ме заболява устата. В Отделението се чувствам като у дома си, повече отколкото където и да е другаде на кораба нищо, че е пълно е луди.
Пръски боя падат на ръкава ми. Вдигам глава и виждам Харли, който току-що е замахнал с четката, която излиза извън платното пред него. Около мястото, където седи, вече има кръг от изплискана червена и синя боя.
— Хей, Харли — казвам му. — Док те търси.
— Нямам време за него. — Той ме удостоява с един поглед, после казва: — Четирийсет и девет и двеста шейсет и седем.
Обръща се отново към платното и продължава да го атакува с четката си.
Усмихвам се кисело. Когато Харли казва точно кога ще кацне корабът, трябва да му вярвате. Повечето хора, искам да кажа повечето в Отделението — следят колко време остава до кацането на кораба, но бас ловя, че ако го попитам, Харли ще ми каже не само годините (четирийсет и девет) и дните (двеста шейсет и седем) до кацането ни, но също така минутите и секундите.
Отдръпвам се, за да избегна летящата към мен боя, и надзъртам да видя какво рисува. Това е риба кои4, която плува в яркосиньо море отблясъците от люспите й се преливат с искрите по повърхността на водата, сякаш рибата е част от водата и водата е част от рибата. Харли е използвал удивителни цветове — такива, за които друг не би ся и помислил. Очите на рибата са блестящи, яркозелени, почти златисти, като нефрит, обграден със злато. Люспите блестят, и те също са ярки, но са оградени с кървавочервено, което на пръв поглед сякаш се бие с по-светлите цветове, но не е така. Червеното някак си прави картината да изглежда по-реална, като че ли водата всеки момент ще се изплиска от платното и рибата ще заплува покрай краката ми.
4
Риба кои — вид декоративен шаран, който се отглежда за шадравани и изкуствени езерца. — Б.пр.