Разглеждам таблото. То е много просто. В горната част има три бутона: електрически пулс, показатели и под прозрачен предпазел капак със скенер за палеца — жълт бутон, на който пише „Реанимация“. От него излизат тръбички с жици и влизат обратно в стъклената кутия; проследявам тръбичките до съвършените устни.
— Нищо няма да пипна — казвам, но Док вече се е извърнал.
— Младши е тук долу — казва той и аз знам, че тези думи не са за мен, а за Старши, с когото вече се е свързал. — Да — казва Дон Пауза. — Идея си нямам.
Той се обръща отново към мен със студен, преценяващ поглед, който не съм виждал от времето, когато му бях пациент Док натиска бутона и прекъсва връзката. Знам, че много скоро Старши ще е тук и ще ме завлече обратно в Учебния център.
— Коя е тя? — питам.
Искам да науча всичко, колкото мога повече, докато все още имам тази възможност.
Док ме гледа с присвити очи, после се навежда и поглежда предната част на вратичката.
— Номер четирийсет и две. Днес трябваше да прегледам всички с номер четирийсет, просто ги оглеждам дали всичко е наред. — Той клати глава. — Трябваше да приключа тук, преди да се кача в Отделението — измърморва на себе си.
— С номер четирийсет?
Док вдига поглед към мен.
— Те всички имат номера.
— Да, виждам. — Не мога да прикрия нетърпението в гласа си. — Но какво значи това? Защо са тук тези номерирани врати и замразени хора?
Док се взира надолу към момичето с коса като залязвай слънце.
— Трябва да питаш Старши за това.
— Аз питам теб.
Док се обръща към мен.
— Ще ти кажа, ако ми обясниш как си слязъл тук долу. Всички врати, които водят към онзи асансьор, са заключени.
— Не и онази на четвъртия етаж, тя е отключена.
Той присвива очи.
— И ти просто случайно попадна на една отключена врата на четвъртия етаж?
Колебая се.
— Намерих едни чертежи на кораба в Архивната зала. Там видях втория асансьор.
Няма да изпортя Орион. Той няма вина, че ме спипаха.
Виждам как Док бързо премисля нещата — лицето му става студено и безизразно.
— Е — казвам аз и свеждам очи отново към нея, — коя е тя всъщност?
Док минава покрай стъклената кутия, отива до работното бюро на отсрещната стена и се връща с таблет. Потупва с пръст по екрана, за да отвори програмата, вкарва код и натиска с показалец квадратчето за идентификационен номер. След това пише с една ръка.
— Номер четирийсет и две, номер четирийсет и… аха. Тя е просто някой без значение.
— Какво?
Аз се навеждам ниско, лицето ми почти се изравнява с нейното. Косата й изглежда така, сякаш някой е излял жълто, оранжево и червено мастило в стъклена чаша с вода, кичурите се вият наоколо, изливат се от главата и се къдрят на дъното на стъклената кутия. Как е възможно да се каже, че някой с коса като залез е без значение?
— Очевидно родителите й са подали специална молба, за да бъде включена. — Док продължава да превърта изображенията на екрана. — Явно, те са били доста важни — майка биоинженер, баща с доста висок военен чин. Късметлийка. Не са много тези като нея, на които са дали разрешение. Мястото за товар е ограничено.
Аз премигвам. Тя е „товар“? Товар без значение?
— Защо е тук? Какво правят всички те тук? Защо има ниво със замразени хора?
— Това — казва Док и оставя таблета — е нещо, за което трябва да попиташ Старши.
— Не мисля, че мога да се доверя на Старши — прошепвам на момичето с коса като залез, но Док не ме чува.
Чудя се какъв ли цвят са очите й. Взирам се през леда. Виждам, че има дълги златисточервени мигли. Ама че работа, не знаех, че съществуват и такива мигли! Но те са здраво залепени. Ако едно момиче има такава бледа кожа, червена коса и такива слънчеви мигли, какъв ли цвят ще са очите му?
— Младши.
Не е необходимо да се обръщам, за да разбера, че това е Старши. Но го правя, с една ръка на стъклената кутия с момичето, сякаш да я предпазя от него.
— Как се озова тук? — пита лаконично Старши.
Ядосан е, но може би не на мен.
Преди да успея да кажа нещо, се намесва Док:
— Сигурно съм оставил вратата отключена. Отплеснах се, защото една от сестрите не можеше да открие един пациент, който трябваше да си вземе лекарствата. Проявих небрежност.