Това си е шибана лъжа. Знам, че не Док е оставил отключена онази врата на четвъртия етаж, защото той не знаеше как съм слязъл тук. Все пак, прави му чест, трябва да си непукист, за да излъжеш Старши.
— Ела — казва ми Старши.
— Искам да знам защо тя, защо тук долу има толкова много замразени хора — казвам аз. — Какъв е смисълът? Откъде са те? Защо тя изглежда толкова различно?
Старши се обръща и се взира студено в момичето с коса като залез. После бавно се извръща отново към мен.
— Изглежда странно, защото е от Земя-Слънце — отвръща той. — Всички те са оттам. Сега ела.
— Но…
— Тръгвай.
Той се обръща и тръгва към асансьора. Крачи бързо и притиска с юмрук бедрото на болния крак.
Следвам го послушно, както винаги.
9
Ейми
Но има и сънища.
Прекрасни сънища. Красиви сънища. Сънища за новия свят.
Не знам какъв точно ще бъде той. Никой не знае. Но кошмарите ми рядко са свързани с него и в съзнанието ми новият свят винаги е като рай.
Това е място, заради което си заслужава да напуснеш Земята.
Топлина. Винаги забелязвам първо топлината.
А в моя сън аз се събуждам и съм у дома.
В кухнята баба ми прави палачинки. Тя има навика да добавя към тестото съвсем малко сироп, от което кухнята вече е изпълнена със сладко-лепкав аромат, който ми напомня за дома.
Баба вдига поглед и ми се усмихва…
Понякога изгубвам съня точно в този момент, защото да съм с баба ми отново, е най-невероятната част от който и да било сън…
Тя ми се усмихва и сякаш всичките й бръчици изчезват.
— Да вървим! — казва татко.
Облечен е в спортен екип. Той загрява леко на място и гуменките му поскърцват върху линолеума. Тогава мама притичва зад него, облечена с шорти и спортен корсаж…
Понякога точно тук изгубвам съня, защото мама никога не тича с мен, винаги сме само аз и тате…
И ние започваме да тичаме.
И новият свят се разстила около нас. Винаги е прекрасен. Като най-доброто от дома, но още по-хубаво. Пясъчни брегове, където пясъкът не се плъзга под бягащите ни крака, а водата е златна наместо синя. Прохладни гори с лек ветрец, който ухае на лимони и мед, където странни горски животни с пухкава козина си играят с нас. Пустини с извисяващи се пясъчни статуи, които ни предлагат пряспа вода за пиене.
Новият свят винаги е красив, винаги е съвършен.
И ако имам късмет, сънят ми свършва дотук.
Но невинаги имам късмет.
Както си тичаме, пътят прави завой. Ние тръгваме обратно. И аз виждам нашата къща, която е смесица от къщата ни във Флорида, където живеехме, докато бях малка, но е от тухли, подобно на онази в Колорадо, а баба е на верандата маха ни и ни вика.
И мама оставя пътеката и тръгва към къщата.
— Хайде — казва татко и изкачва тичешком стълбите.
Но аз не мога да спра да тичам. Краката ми отказват да ме отведат към къщата.
Не мога да спра.
Аз трябва да тичам наоколо в един свят, толкова красиви девствен, и съвършен.
Опитвам да спра. Правя кръг обратно към къщата. Мама, баба и татко са там — ядат палачинки, а понякога и Джейсън е там, също и кучето ми от детските години, както и приятелите ми от гимназията.
А аз не мога да спра.
Защото понякога сънищата за новия свят се превръщал кошмари.
10
Младши
Старши явно е решил да ме накаже с уроци. Мълчи през цялото време в асансьора, а докато вървим надолу по пътя от Болницата към гравитационната тръба и аз го питам за момичето, той само изръмжава презрително. А сега вече в Учебния център той ме настанява върху твърдия син пластмасов стол пред избледнелия глобус на Земя-Слънце.
Понечвам да го запитам отново за момичето, но Старши се отпуска тежко върху стола срещу мен и се намества с усилие. Мръщейки се, подпира крака си върху глобуса. Обувката му покрива Австралия.
— Е? — изръмжава той.
— Какво?
Не успявам да потисна хленча в гласа си.
— Успя ли да измислиш третата причина за раздор?
— Не — отвръщам аз, без да свалям очи от изпъкналите планини върху глобуса.