Щрак.
Не. Не чух щракване. Щракването не се усеща като вибриране през леда. Нищо не се е случило. Това са просто кошмарите… един друг кошмар. Очевидно е така.
Ако можех, щях да затворя плътно очи. Вместо това се опитвам да фокусирам съзнанието си така, както фокусирах погледа си, за да наблюдавам нещо много отблизо. Спомени. Спомените винаги унищожават кошмарите.
Пред очите на съзнанието ми преминават образи, все едно гледам диапозитиви със спомени. Туристически поход в Големия каньон. Пътуване до океана с класа от прогимназията. Играя гимнастика като дете. Първият път, когато шофирах. Първият път, когато одрах колата (същия ден) и татко ми се развика, но въпреки това ми купи сладолед и двамата си обещахме да не казваме на мама. Печене на коледни сладки с мама и баба в годината, преди тя да постъпи в частна клиника. Бягане през пресечена местност. Трениране за маратон.
Усещам нещо. Усещам нещо. Топлина в стомаха. И чувам… бучене на електричество. Установявам, че го чувам, защото идва откъм тръбите, пъхнати в гърлото ми.
Тялото ми се плъзва. Само на част от милиметъра, но се плъзва.
Ледът се топи.
О боже.
Дум.
Сърцето ми.
Дум-дум.
Вода прониква около миглите на лявото ми око. Неволно потрепвам. Жълтата коричка, която държеше очите ми залепени неясно откога, се пропуква… за първи път, откакто съм замразена… аз помръдвам.
О, боже. О, господи. О, боже.
12
Младши
— Какво правиш тук?
Стряскам се и правя гримаса. Нищо не би могло да издаде повече вината ми.
— Вече се мръква — продължава Док. — Старши знае ли, че си тук?
— Недей! — казвам аз, щом Док посяга към безжичния си предавател. — Виж… Измъкнах се. Изморих се от четене! Хайде — добавям, тъй като Док не сваля ръката си. — Просто… имах нужда да се махна за малко. Не ме пришпорвай.
Киселата усмивка на Док ми подсказва, че не е много доволен от мен, но поне не се обажда на Старши. Отдъхвам си за кратко. За момент двамата оставаме неподвижни — аз на пътя, който води навътре в градината зад Болницата, Док на стълбите. Обичам тази градина. Когато през онази година Старши ме изпрати в Отделението, прекарах доста от свободното време тук в градината. Стийла, възрастна жена, която живееше в Отделението от дълго време, много преди аз да се преместя там, беше съумяла да превърне градината от една тревна ливада с ограда наоколо в джунгла от най-различни цветя, зеленчуци, асми и дървета.
— И така, вдъхновение ли си дошъл да търсиш? — кимва към статуята в центъра на градината.
Старши от времето на Епидемията се извисява подобно на доброжелателен пазител на градината, с извърнато нагоре лице и широко разперени ръце. Времето и дъждът, пускан по разписание, са загладили лицето и ръцете му, заличавайки детайлите на нашия най-велик властелин.
— О! Ъъ… да. — Хващам се за извинението, предоставено ми от него. — Нали разбираш, Старши иска от мен да се науча да ръководя и ми хрумна, че Старши от времето на Епидемията се е справил с това най-добре…
Старши от времето на Епидемията е първият и най-велик Старши. Това е единствената личност, от която се възхищава моят Старши. Бил е такъв водач, какъвто никой от нас не би могъл някога да бъде.
— И си дошъл само за да погледнеш статуята?
Изпуснах една въздишка.
— Исках да я видя.
— Не се поддавай на натрапчиви мисли, момче. Не е хубаво, не е хубаво за никого. Тя е замразена и точка по въпроса.
— Знам, но…
— Никакво но. Избий си я от главата.
Нисък, отекваш, предупредителен звук изпълва въздуха. Урк. Урк. Урк. Предупреждение, че настъпва залез. Погледът ми улавя зелен проблясък. От другата страна на кораба шипърите започват да се придвижват с гравитационната тръба от офисите и лабораториите, които са на Ниво шипъри тук в Града, до Ниво фийдъри, където те живеят. От мястото си виждам неясни цветни петна, които пробягват по тръбата: кафяви, бели, черни, зелени. Док вдига лице към центъра на небето. Слънцето не е там, това горе е инертен, затворен ядрен контейнер, една соларна лампа, осигуряваща едновременно светлина и топлина за Ниво фийдъри, както и енергия за вътрешното функциониране на кораба. Тя примигва веднъж — предупреждение за нас, че настъпва нощ, след което тъмните екрани се плъзват пред нея. Светът около нас притъмнява. Наричаме го залез, дума, останала ни от ерата Земя-Слънце, но този залез не е нищо повече от загасяване на светлината. Няма червено-жълто-оранжево-златно.