— Хайде, момче — казва Док, а ръката му върху рамото ми ме тегли надолу по пътеката през градината. — Трябва да се върнеш с гравитационната тръба, преди Старши да забележи отсъствието ти.
— Но…
— Всички врати са заключени, дори и онази на четвъртия етаж. Хайде. Не го мисли повече, няма смисъл.
Извръщам глава, оставяйки думите на Док да ме отвлекат от мислите ми за момичето с коси с цвят на залез. Старши ми е разказвал за религиите на древните народи, които са се прекланяли пред слънцето. Така и не ми стана ясно защо — та то бе просто едно кълбо от светлина и горещина. Но ако онова слънце е било вихрушка от цветове и светлини както косата на това момиче, е, тогава разбирам защо древните народи биха се прекланяли пред нещо подобно.
Пътят, водещ към Болницата, изглежда някак зловещ в сенките на тъмния период. Ръката на Док стисва рамото ми и пръстите му се забиват в него.
— Кой е онзи там? — съска той.
Присвивам очи в тъмното. Един мъж върви по пътя на няколко крачки пред нас. Когато стига до стълбите пред Архивната зала, той ги преодолява с жизнерадостно настроение. Във въздуха се носи мелодията, която си подсвирква — стара детска песен от Земя-Слънце.
— Вероятно е Орион — казвам аз. Само един архивист би могъл да знае песни от Земята. Док ме държи все така здраво за рамото. — Архивист.
— Онзи същият архивист, който ти показа чертежите на кораба ли?
Дърпам рязко главата си. Док продължава да гледа втренчено към Орион, който стои пред верандата на Архивната зала, бе да забелязва присъствието ни. Изтръгвам се от хватката на Док.
— Откъде знаеш, че архивист мие показал плана?
Док сумти, но погледът му не се отклонява.
— Не би могъл да го намериш сам.
— Здравейте! — подвиква мъжът на верандата, докато се приближаваме към Архивната зала.
Дълбокият му глас потвърждава, че това е Орион.
— Здрасти! — викам в отговор.
— Малко е хладно тази вечер, нали? — казва Орион.
Чудя се защо го отбелязва. Обикновено когато започва периодът на тъмнината, температурата се понижава с десет градуса, но още е твърде рано, за да го усетим.
Междувременно Док се е заковал на място, а лицето му е бяло като платно.
— Сигурен ли си, че това е просто един архивист?
— Да — отвръщам. — Орион.
Док отдъхва с облекчение.
— Гласът му ми напомни за някого, когото познавах. Не помня кога за последен път съм бил в Архивната зала. Хей, Орион! — вика Док. — Дали можеш да ни пуснеш в залата.
Но Орион остава неподвижен в сенките.
Ару! Ару!
— Сигналът за нередност в криогенното ниво — мърмори Док и се завърта с лице към Болницата, откъдето плътният вой на сирената изпраща предупреждението си в тъмнината. — Нещо не е наред!
Втурвам се надолу по пътя, сякаш по петите ме преследва цялата бездна на празния Космос, като буксувам по пластмасовата слама, с която е настлана пътеката. Тежко тропане, прекъсвано от ругатни, ми подсказва, че Док ме следва отблизо. Сестрите в преддверието се оглеждат стреснати, недоумяващи откъде идва звукът на сирената, но двамата с Док не обръщаме внимание на тревожните им въпроси и се хвърляме към асансьора.
Док тежко диша, докато асансьорът бавно пълзи нагоре. Когато преминава покрай третия етаж, Док вдига ръка към лявото си ухо.
— Чакай — казвам аз и дръпвам ръката му от бутона на безжичния му предавател. — Нека първо видим какво става, преди да се свържем със Старши. Може да не е нещо сериозно.
В тишината, която настава след предложението ми, мога да чуя приглушения звук на сирената, който се засилва с изкачването ни.
Док бута ръката ми. Асансьорът звънва и вратите се плъзват встрани.
Вратата в дъното на залата виси отворена.
Док хуква през залата, нахлува в помещението и се насочва право към пулта. Прокарва палеца си над биометричния скенер върху металната кутия в средата на пулта. Нищо не се случва.
— По дяволите — изръмжава той. — Сканирай — казва ми той и бутна металната кутия към мен.
— Но…
— Тази кутия ще се отвори само с разрешение на Младши или Старши. Ако не се изключи сигналът за тревога, Болницата ще мине в режим на пълно блокиране. Сканирай.