Прокарвам палеца си над биометричния скенер. Горната част на кутията се повдига, разгъва се и се прибира сама, при което се открива едно табло за управление с редици от номерирани бутони и мигаща червена светлина. Док въвежда бързешком кода и настава тишина.
Преди да успея да прекося залата. Док стига до асансьора, сканира картата си за достъп, влиза вътре и натиска бутона за етажа с криогена. Останал е без дъх и потропва с крак по пода, докато потъваме надолу, надолу. През цялото време, докато се спускаме, Док не проронва нито дума. Само свива и раздува юмруците си. Лицето му е напрегнато.
С леко подскачане асансьорът спира на етажа с криогена. Вратите се отварят. За секунда и двамата оставаме вътре в очакване да разберем кой или какво се намира от другата страна.
Всички лампи са запалени. Целият нащрек, Док се измъква от асансьора. Дланите му са свити в юмруци.
— Не-не-нее — казва той на един дъх.
Прави една стъпка, спира, после преминава в бяг. Хуквам след него. Док рязко спира пред редица от номерирани врати, започващи с четворка.
Номер четирийсет и две е издърпан от камерата за замразяване в стената. Стъклената кутия лежи върху масата в средата на прохода.
Вътре е момичето с коси с цвят на залез. Очите му са широко отворени — светли, яркозелени като стрък от нова трева… и уплашени. То се мята във водата, изпъстрена със сини кристали. Сега, когато е будно и се движи, кутията е твърде малка за него коленете и лактите му се удрят в стъклените стени. Тялото му се огъва нагоре — стомахът му прилепва към горната част на кутията, а главата и краката му се удрят в дъното. Ръцете му се преместват пред лицето и за миг си помислям, че смята да си издере лицето с нокти. После разбирам, че издърпва тръбите от устата си, като през цялото време се дави.
— Побързай! — крещи Док. — Трябва да вдигнем капака, преди да извади тръбите!
Не си правя труда да попитам защо, отивам бързешком от другата страна на кутията и му помагам да вдигнем тежкия стъклен капак. Тръбите, които излизат от гърлото на момичето, минават около главата и врата му, но то продължава да ги дърпа, все още голяма част от тях са вътре в него. Повръща и в течността около главата му нахлуват облаци от жълта течност и бледочервена кръв.
С последно усилие двамата повдигаме капака. Док се дръпва рязко, при което го изтръгва от ръцете ми, после го хвърля върху каменния под. Капакът се разцепва на две неравни парчета, които са толкова дебели, че дори не се чува звън на счупено стъкло.
Момичето, което лежи във водата, изпъстрена с кристали, успява най-после да издърпа и последната тръба. Виждам, че към края й е прикрепено малко електронно устройство. Очите на момичето са широко отворени и то гледа право към нас. Устните му се разтварят, образувайки идеален кръг, и то поглъща вода.
— Какво се опитва да направи, да я изпие всичката ли? — пита Док, докато бърка във водата, за да извади момичето.
Отстъпвам ужасен назад.
— Не — прошепвам, — то пищи.
13
Ейми
Болка.
Студено, толкова студено, че ме изгаря, но не такова изгаряне като с нажежен инструмент, не, а изгаряне, което дълбае в мен, погубва ме.
Болка.
Обгаряща, изтръгваща, смразяваща, разкъсваща, кървяща, разтърсваща болка.
Стомахът ми се свива в спазми. Не мога да повърна празнота.
Очите ми виждат само петна. Някои ярки. Някои не. Без фокус.
През ноздрите ми надолу към гърлото се стича слуз. Давене. Гадене. Кашляне.
В ушите ми се плиска вода и заглушава интонацията на дълбоките мъжки гласове, които говорят около мен.
Нечии ръце ме вадят от кишата на моя стъклен ковчег, струва ми се, че ме спасяват от плаващи пясъци. Криогенната течност ме държи здраво, дърпа ме обратно в моя воден гроб, като влачи студените си пръсти по кожата ми.
Слагат ме да легна върху нещо студено, твърдо и равно. Около носа ми нагласяват подобна на тръба маска. В ноздрите ми нахлува болезнено топъл въздух, който се опитва да накара дробовете ми да заработят. Нечии ръце притискат към кожата ми нещо лепкаво. Много скоро след това мускулите ми се свиват болезнено.
От двете страни на главата ми две нежни ръце я държат неподвижна, а през това време два груби пръста разтварят клепачите ми. Не, не искам повече капки за очи. Но цоп, цоп, студената течност капва в очите ми. Мъчително примигвам, сълзите ми се смесват с лепкавото нещо, което са сложили там.