— Той ли беше?
— Не! — възразявам веднага аз.
— Разбира се, че не беше той — отвръща Док. После към мен: — Не говори за теб. — После пак към Старши: — Невъзможно, и ти го знаеш. Станал си параноичен.
— За кого… — започвам аз, но и двамата не ми обръщат внимание.
— Било е неизправност — обяснява Док. — Захранването на кутията му е отпаднало.
Той вдига черната, електрическа кутия, която беше върху криогенния контейнер на номер четирийсет и две. Светлинният й индикатор все още примигва със слаба червена светлина.
— Сигурен ли си? — пита Старши.
Док кимва.
— Разбира се, че съм сигурен. Кой би дошъл тук долу, да изключи захранването на случайно момиче и да си тръгне. То просто е извадило лош късмет.
Още лъжи. Чудя се колко от това, което казва Док, е вярно. Нали в началото на деня самият той беше проверил криогенната камера. А преди да се появи Старши, беше силно възбуден и ми каза, че някой е натиснал нарочно бутона, за да изключи захранването.
Момичето върху масата простенва.
— Кое е то? — пита Старши, насочвайки вниманието си към него.
— Номер четирийсет и две.
— То беше ли…?
— Не е важно.
— Ейми — грачи момичето.
— Какво?
Аз приклякам и приближавам ухо до напуканите му устни.
— Името ми е Ейми.
Старши поглежда към нас. Ейми отваря очи — блясък на зелена трева, но ги затваря отново, за да избегне флуоресцентната светлина.
— Името ти не е важно, дете. — Старши се обръща към Док. — Трябва да разберем кой го е реанимирал.
— Къде са родителите ми?
Гласът на Ейми е едва чут шепот, задавен от болка. Другите дори не я забелязват.
— Можем ли да я върнем обратно? — пита Старши.
Док поклаща отрицателно глава. Очите му са изпълнение тъга.
— Не ме замразявайте отново! — казва уплашена Ейми.
Гласът й се пречупва. Отвикнала да говори, тя се разкашля.
— Не бихме могли, дори и да искаме — отговаря Док.
— Защо не? Имаме достатъчно камери за замразяване.
Той поглежда над рамото на Док към една врата от другата страна на помещението. Не я бях забелязал преди, но съхраних информацията в паметта си, щях да я разгледам по-късно.
— Регенеративните възможности се влошават значително след многократно замразяване, особено след като реанимацията не е извършена правилно. Ако поставим момичето в друга криогенна камера, най-вероятно няма никога да се събуди.
— Искам тати — хленчи то и макар че знам, че е по-скоро жена, отколкото момиче, сега изглежда най-вече като дете.
— Време е да поспиш — казва Док.
Той изважда от джоба си медицински пластир и маха опаковката.
Очите на Ейми се отварят широко.
— Не! — крещи тя и гласът й отново пресеква.
Док се приближава към нея, а тя непохватно замахва с ръка, сякаш с тояга, и я стоварва върху лакътя му. Пластирът пада на земята. Док го вдига и го пуска в кошчето за боклук, после отваря едно чекмедже и изважда нов.
— Така ще се почувстваш по-добре — обяснява той на момичето.
— Не искам.
Очите й са като черни игли, заобиколени от светлозелени кръгове.
— Задръж я — обръща се към мен Док.
Аз само стоя и я гледам. Старши ме избутва настрани и натиска раменете й надолу.
— Не го искам! — крещи Ейми, но Док вече е закрепил пластира върху ръката й и малките иглички пробиват кожата й, изпращайки лекарството в тялото й.
— Неискампакдазаспя — думите й се сливат и е трудно да ги разбереш. — Не иск… да — гласът й отпада. Няколко малки сълзи, примесени с капките за очи, са се задържали върху митите й. — Не… спя — казва тя още по-тихо и по-бавно. — Повече… не… спя.
Очите й се извъртат нагоре, главата й се отпуска сред разпиляната коса с цвят на залез и тя губи съзнание.
Гледам я втренчено и макар гърдите й да се повдигат с равномерни вдишвания, сега тя прилича повече на мъртва, отколкото, когато беше в леда.
Чудя се дали сънува.
15
Ейми
Будна съм. Но не се протягам, не се прозявам, дори не отварям очи. Не съм свикнала да го правя. По-точно, вече не го правя. Така че лежа тук и започвам да различава сетивата си. Подушвам плесен. Чувам нечие тихо дишане, сякаш някой спи. Усещам топлина и едва тогава си спомням, че вече не съм замразена.