Първата ми мисъл: каква част от сънищата и кошмарите бяха истински?
Дори и сега сънищата, които ме спохождаха, докато бях замразена, избледняват. Превръщат се в мъгляви спомени, както обикновено става със сънищата. Дали съм сънувала в продължение на три века, или само за няколко минути между пълното ми пробуждане и размразяването? Главата ми е задръстена от сънища, така че сигурно е било векове, но от друга страна, времето при сънищата не е реално. Когато ми оперираха сливиците, ми се присъниха десетки изключително подробни сънища, а всъщност съм била под упойка около час. Освен това не бих могла да сънувам, докато съм била замразена — това е невъзможно, сънищата не могат да прелитат през замразени неврони.
Ами онези истории за пациенти, които остават будни по време на операция, макар че би трябвало да са изпаднали в безсъзнание от упойката?
Не. Това се отхвърля. Не е същото. Могла съм да сънувам само в онзи кратък промеждутък от време, когато тялото ми е започнало да се топи, а душата ми все още не. Ако сега започна да разсъждавам за време — колко е минало, доколко ми е било възможно да го усетя, — ще се докарам до лудост.
Насилвам се да отворя очи. Докато съм будна, сънищата не могат да ме преследват, независимо дали са от векове, или не.
Сгъването на клепачите е нещо ново за мен и аз с наслаждение отварям очи.
А след това… ох… протягам се. Изгаряща болка в мускулите. Усещам как се свива всеки от тях, мускулите на кръста ми, тези, които минават надолу по прасеца, слабите мускули около лактите ми.
Одеялото се плъзва надолу по краката ми. Сядам, голямо удоволствие е как коремните мускули ме изтеглят нагоре. От бедрата надолу съм гола, а освен това съм облечена в синьо-зелена болнична престилка, която не се затваря отзад.
До леглото ми седи момче, което диша бавно и равномерно, като при вдишването и издишването го докарва малко на хъркане. Издърпвам одеялото чак до раменете ми. Заспало е, както е седяло на стола, поради което се е смъкнало надолу в поза, която изглежда неудобна. Очевидно ме е наблюдавало. Мисълта, че е било тук будно и в съзнание, докато аз съм спяла, ми е омразна. Побиват ме тръпки.
Това е същото момче, което беше там, когато се събудих в стъкления ми ковчег. Лицето му е мило, но има една острота, която контрастира с невинния му вид, докато спи. Не съм сигурна от каква раса е: не е черно, но не е и бяло; не е испанец, нито пък азиатец. Въпреки това кожата му има приятен цвят — тъмна, но някак кадифена, която си отива с косата му, която с почти черна. Високо изрязаните скули и силно заобленото му чело му придават вид на човек, комуто можеш да се довериш без колебание.
— Кой си ти? — произнасям с висок глас.
За първи път откакто се събудих от моя сън, продължил векове, гласът ми не секва. Сигурно са направили нещо с гърлото ми. Тялото ми се изпълва с тъпа, пулсираща болка.
Момчето се стряска. Щом очите му се фокусират върху мен, върху лицето му се изписва вина или пък предпазливост. Оглежда се наоколо, сякаш се изненадва, че говоря на него, но то е единственият друг човек в стаята.
— Аз съм, хм… Аз съм Младши. Аз съм бъдещият, хм, водач. На кораба. Хм.
Изправя се, аз обаче не, така че то сяда отново.
Бъдещ водач на кораба ли? За какво му трябва на кораба бъдещ водач?
— Къде се намирам?
— Ти си в Отделението — отвръща то, а аз едва го разбирам.
Изговаря думите по особен начин, като изяжда срички и им придава напевна интонация. Кратката му реч звучи нещо като „Тис в одението“.
— Къде се намира Отделението? — питам аз.
— В Болницата. (В болцата.)
Оглеждам се наоколо. Не е това, което очаквах.
— Защо съм в болница? Какво правиш ти тук?
Не съумявам да се концентрирам напълно върху онова, което казва в отговор, а и не разбирам всичко. В стаята сякаш нахлува хлад и аз стискам здраво одеялото около себе си. Пак нещо за бъдещ водач, чудо голямо. Бъдещ водач на кораба. Ами, разбира се, прилича на такъв. Оглеждам го по-внимателно. Раменете му са широки, с достатъчно мускули, макар да не изпъкват под подобната на туника риза, въпреки това мога да видя твърдите му бицепси. Доста по-висок от мен, вероятно с няколко сантиметра по-висок от повечето хора, макар че е на моя възраст. Обаче се е прегърбил. Лицето му е тясно, но приветливо, очите му са с форма на бадем, пронизващи. Всичко това, взето заедно, оформя нещо специално, което го кара да изглежда точно като човека, който би могъл да води кораб. Все едно че Господ е знаел, че Младши ще бъде някакъв вид водач на кораб или нещо подобно, и му е дал подходящите за целта лице и тяло.