Обръщам се в леглото така, че краката ми докосват пода. Подът обаче се оказва студен и свивам крака до брадичката си — разбира се, под одеялото, болничната престилка покрива твърде малко от мен.
— Как изглежда?
— Кое как изглежда? (Ко кизлежда?)
— Новата планета.
И макар че първоначално не исках да идвам тук, и макар че мразех всеки миг от моите замразени години, за да пристигна тук, в гласа ми се прокрадва леко страхопочитание, което дори и аз не мога да скрия. Нова планета. Най–после сме на новата планета. Една планета, на която досега не е стъпнал човешки крак.
Момчето се изправя. Толкова е високо, че не ми изглежда честно да го наричам момче, но същевременно в лицето му има нещо бебешко, сякаш досега не е видяло или направило нещо, което да го накара да порасне, да изостри чертите му суровостта на възрастта. С гръб към мен, то отива към по-далечната стена. Изпълва малката стая и на нея й е трудно да го побере. Напомня ми слабо на Джейсън. Не по външния вид — това момче е по-мургаво, по-мускулесто от Джейсън, — а по начина, по който стои изправено и се движи, сякаш с абсолютна сигурност знае своето място в света. То се обляга на стената с лице към правоъгълно метално парче, което виси там. Около ръбовете на метала се процежда светлина. Вероятно е някакво покривало за прозорец.
— Не сме снали нетата още — казва то.
Не бях разбрала колко объркващ е акцентът му, докато стоеше с лице към мен, а сега устните му бяха скрити от погледа ми.
— Какво? — питам аз.
То се обръща към мен. Сега, когато заговори, вече мога да дешифрирам думите му.
— Все още не сме на планетата.
— Какво… искаш да кажеш?
Хлад, студен като лед или като ада, изпълва празния ми стомах.
— Остават ни още петдесет години, докато се приземим.
— Какво?
— Извинявай: четирийсет и девет години и двеста шейсет и шест дни. Съжалявам.
— Защо си ме събудил по-рано?
— Не съм! — възразява момчето и се изчервява силно. — Не бях аз! Защо ме обвиняваш?
— Просто искам да знам защо сме събудени четирийсет и девет години и двеста дни по-рано! А къде са родителите ми?
Момчето свежда очи. Нещо във вида му кара ледения ад в стомаха ми да се разбърка.
— Не всички сте събудени по-рано.
Очите му ме умоляват да разбера какво ми казва, да спра да задавам въпроси.
— Къде са родители ми? — повтарям аз.
— Те са… долу.
— Искам да видя родителите ми. Искам да говоря с тях.
— Те…
— Какво е станало с родителите ми?
— Те все още не са реанимирани. Все още са замразени. Освен теб всички останали са все още замразени.
— Кога ще се събудят? Кога ще мога да ги видя?
Момчето се примъква към вратата.
— Може би трябва да повикам Старши да ти обясни.
— Какъв Старши? Какво да обясни?
Крещя, но не ме е грижа.
Одеялото се е смъкнало от краката ми. Мислете ми препускат, връщат се, блъскат се в думите, които знам, че момчето ще произнесе, думите, от които се ужасявам, думите, които трябва да чуя изговорени на глас от него, за да повярвам, че е истина.
— Ъ… ами… ъ… Те няма да бъдат събудени, преди да стигнем там.
— Петдесет години, считано от днес — казвам кухо аз.
Момчето кима.
— Четирийсет и девет години двеста шейсет и шест дни.
Прекарах в лед векове. Въпреки това никога досега не се бях чувствала толкова самотна, колкото в този момент, когато осъзнах, че аз съм жива, в съзнание и будна, а те не са.
16
Младши
Тя започва да плаче. Не нежни, тъжни сълзи, а гневни, сякаш мрази целия свят или най-малкото кораба, който сега е целият й свят. Така че правя онова, което всеки разумен човек би направил, когато се изправи пред плачещо момиче.
Плюя си на петите и се махам оттам.
Познат звук бип, бип-бип изпълва лявото ми ухо.
— Свързване със Старши — произнася нежен, женски глас.
— Отхвърлено.
Старши беше напуснал Болницата веднага щом Док започна да се грижи за възстановяването на Ейми след реанимацията. Не помогна да се закачат банките, нито пък наблюдава как бавно капка по капка три пълни банки с хранителен разтвор и течности се вляха в нея. Не беше там да ни помогне да я вдигнем и да я пренесем в новото й легло в Отделението, което Док приготви за нея. Не беше там, когато тя се събуди, и не беше стоял до леглото й повече от седем часа, за да не бъде сама, щом дойде в съзнание.