Изобщо не ме интересува какво има да ми казва точно сега.
Това, за което съм загрижен, е Ейми. Може би ако види повече от „Благословеният“, няма да плаче така. Ако мога да й дам късче от дома й, нещо, което да й напомни за слънчевата Земя, може би тя ще…
Насочвам се право към градината зад Болницата. По това време там е пълно с цъфнали цветя, но аз знам кои точно ще потърся — големите жълто-оранжеви цветя, които растат близо до езерото, онези с цветните ивици, почти толкова ярки, колкото косата на Ейми.
Само след секунди ги откривам: останали са само няколко цвята, които са свели големи си глави над водата. Без да обръщам внимание на калта, която се просмуква в панталоните ми, заставам на колене и откъсвам половин дузина цветя. Листенцата на цветовете са завити в края и са дълги колкото пръстите ми. Ноздрите ми бавно се изпълват с уханието им с мирис на мед.
— Младши.
По дяволите. Пръстите ми стискат здраво стеблата, обръща се и се озовавам срещу Старши.
— Ти отхвърли обаждането ми.
Гласът му е нисък, монотонен.
— Бях зает.
Студените му очи се спират върху цветята в ръката ми.
— Очевидно.
Запътвам се обратно към Болницата. Старши ме следва.
— Забравяш задълженията си. Още не си довършил домашното, което ти дадох вчера.
— Може да почака.
Започвам да изкачвам стъпалата, които водят към Болницата, но Старши сграбчва яката на ризата ми и ме издърпва обратно.
— Да си водач на кораба, е много по-важно, отколкото което и да е момиче.
Кимам. Прав е.
— Да не говорим, че изобщо не би трябвало да е тук — смотолевя Старши. — Ама че неприятно.
Мачкам стеблата на цветята между дланите си.
— Неприятно ли?
Сега моят глас е нисък и монотонен.
— Присъствието й е лошо за кораба. Различие. Първата причина за раздор.
В мен се надига като вълна протест. Това не е типът водач, който бих искал да стана — така студено безучастен към Ейми. Вчера Старши ми каза, че мое задължение е да защитавам хората. Не знаех, че има предвид само нашите хора.
— А сега се връщай обратно на Ниво кийпъри. И се залавяй с домашното.
— Не.
Очите на Старши първо се разширяват, а после се присвиват.
— Не ли?
Отскубвам се от хватката му и се насочвам към асансьора на Болницата. Преди вратата му да се затвори напълно, Старши влиза заедно с мен.
— Нямам време за твоите детинщини. Повтарям ти още веднъж. Връщай се обратно на Ниво кийпъри.
— Не — повтарям аз, все още усмихнат, но всичко е само фасада, за да скрия страха си.
Старши не понася бунтуване, а и никога досега не съм го отблъсквал толкова силно. Една част от мен иска да си вземе думите обратно, да се извиня и да го послушам, както обикновено постъпвам. Друга част от мен иска той да ми посегне, за да му отвърна с юмрук.
Старши вдига ляната си ръка към бутона на безжичния си предавател.
— Анулиране на кийпъри. Разрешение за Старши — произнася той и стомахът ми се обръща. Това едва ли е на добро. — Заповед: да се приложи модифициран, усилен шум към приемника на Младши. С променлив тон и височина. Ниво на интензивност: трето. Да се преустанови при влизане на обекта на Ниво кийпъри.
Веднага след това лявото ми ухо се изпълва с жужене с ниска височина. Затулвам с ръка ухото си, но шумът не идва отвън, а идва от безжичния приемник в ухото ми. След секунда жуженето се извисява до пронизителен писък, спада отново до жужене, преминава в звук, който стърже по тъпанчето ми.
Мушкам с пръст в моя предавател.
— Отменя се! — казвам аз. — Заповед: прекратете всички звуци.
— Достъп отказан — произнася женски глас в моя приемник сред смазващи звуци, сякаш се отелва крава.
Уф! Това не е като при биометричния скенер, където имам същото разрешение за достъп като Старши. При безжичните приемници е различно, те са уникални за всеки от нас. Единствено този на Старши може да преустанови дразненето в моя.
— Накарай ги да спрат — обръщам се към него.
В ухото ми се пъха бълбукащ звук, който сам по себе си не е толкова лош, но всяко бълбукане е прекъсвано от едно ийп с висока честота, което ме кара да подскачам всяка следваща секунда.