Вратата на асансьора се плъзва, οтваря се и ние излизаме в общото помещение.
— Шумът ще спре веднага след като влезеш в Учебния център, готов да учиш и да слушаш — заявява любезно Старши. После натиска бутона на предавателя си. — Заповед: силата на звука да се увеличи до ниво четири.
Звуците стават по-силни. Старши ми се усмихва. После се обръща и бавно се отдалечава по посока към кабинета на Док.
Опитвам да напъхам пръста си навътре в ухото, но от това не става по-добре. Безжичният приемник е свързан направо към тъпанчето на ухото ми. В ухото ми изпуква нещо, което звучи като чупещо се стъкло на фона на кукуригане на петел.
— Хубави цветя.
— Орион?
Всякаква изненада от факта, че виждам тук в Отделението един архивист, е изместена от какофонията, която вибрира в лявото ми ухо. Бях забравил дори цветята, които стискам в дясната си ръка. От прекършените стебла между пръстите ми се процежда зелен растителен сок.
— Трябва да заредя запасите си.
Орион разклаща малко пластмасово шише, в което потропват хапчета. Вероятно ги е откраднал. Никой няма право да има запас от психиатрични лекарства — дори и да не живееш в Отделението, лекарствата се доставят ежедневно, по едно хапче на ден.
— Не искам Старши или Док да ме спипат.
И Орион прибира хапчетата в джоба си.
Притискам ръка към ухото си в безсилен опит да заглуша шума, но няма ефект.
Орион се усмихва мрачно.
— Онзи стар номер. Няма смисъл да се опиташ да спре шума. Колкото по-дълго продължава, толкова по-зле ще става. — Той ме наблюдава, докато удрям с юмрук ухото си. — Просто направи онова, което ти е казал да направиш, иначе от това ще полудееш.
— Откъде знаеш?
Думите ми прозвучават грубо и гневно, но само защото ми е трудно да се концентрирам върху нещо друго, освен неприятния шум в ухото ми.
— Исках само да ти дам малък съвет — няма смисъл да се противопоставяш директно на Старши. Не върши работа. Той е стар цар, свикнал да властва. Не можеш просто да се изправиш срещу него. Трябва да си по-потаен.
Орион прибира зад ухото си кичур от дългата си коса и отново забелязвам белите белези, наподобяващи мрежа на пак, които се спускат надолу от лявата страна на врата му, сякаш плътта му е била разкъсана някога, а после отделните парчета са паснали напълно едно с друго.
— Ще постъпвам така, както аз реша — казвам аз и минавам покрай него, притиснал ръка към ухото си.
Прекосявам с олюляване общото помещение. Когато минавам покрай Харли, нов тон с висока честота започва дивашко стакато в ухото ми, изваждайки ме от равновесие и аз се блъсвам в платното му за рисуване.
— Младши! — възкликва той и скача загрижен.
Не му обръщам внимание, отварям вратата към салона и се насочвам към стаята на Ейми. Ще й дам тези тъпи цветя, дори това да ме убие. Няма да оставя Старши да ми попречи.
— Какво е станало?
Харли ме е последвал. Той посяга да ме задържи и оставя цветен отпечатък от дланта си върху ръката ми, но аз се освобождавам от него.
Спирам пред стаята на Ейми и чукам на вратата.
Няма отговор.
— Какво правиш тук?
Гласът на Харли потреперва и аз го забелязвам въпреки високото кукуригане, което започва в лявото ми ухо. Сега си спомням — преди да я дадат на Ейми, това беше стаята на бившата му приятелка.
— Нов обитател — отвръщам аз, като се мръщя.
Гласът ми звучи силно за нещастното ми ухо.
Харли допира ръка до стената и оставя оранжево-жълто петно върху бялата матова боя. Никой няма да му обърне внимание, просто едно от много други такива. Откакто Харли се премести за постоянно в Отделението, цветните петна го следват навсякъде откъдето мине, като следи от дъга.
Безжичният приемник прави всичко възможно, за да ме разсейва — различните звуци и тонове се сменят с шеметна бързина. Изпитвам желание да разбия главата си във вратата само за да накарам шума да спре. Направо ме докарва до лудост, една лудост, която лекарствата на Док не могат да излекуват. Лявата ми ръка дърпа така силно ухото ми, че между пръстите ми се процежда кръв. Опасявам се, че ако продължа, ще го откъсна. Вместо това удрям стената с десния си юмрук.
Цветята, които така внимателно набрах от градината, големите ярки цветове, които подбрах специално, защото ми напомняха за косата на Ейми, се пречупват от силата, с която юмрукът ми се сблъсква със стената. Посипва се дъжд от червени и златни листенца. Разтварям юмрука си. Стеблата са се превърнали в гъста, лепкава маса. Листата са станали почти неразпознаваеми. Самите цветя представляват жалки останки от естествената красота, която притежаваха на брега на езерото.