Насрещен поток от щракащи звуци се добавя към звуковото ми мъчение. Оставям цветята да паднат пред вратата на Ейми притискам и двете си ръце към ушите, сякаш искам да задържа звука в черепа си, после хуквам навън към гравитационната тръба, към Ниво кийпъри, към тихото спокойствие.
17
Ейми
Мъжът срещу мен има дълги пръсти. Той ги сплита и разплита, после подпира главата си върху тях, докато ме гледа втренчено, сякаш съм някаква загадка, която не може да разреши. Когато ме взе от стаята ми, изглеждаше внимателен, почти състрадателен, но все ми се иска да беше оставил вратата на кабинета си отворена.
— Съжалявам, че се намираш в това положение.
Любопитен е, макар да звучи искрено.
Въпреки че онова момче ми беше обяснило всичко, аз все още имам нужда този „доктор“ да го потвърди.
— Наистина ли ни остават петдесет години до приземяването?
Гласът ми е твърд и студен, като леда, в който сега ми се иска пак да съм скована.
— Около четирийсет и девет години и двеста и петдесет дни.
Двеста шейсет и шест, припомням си какво ми беше казало момчето.
— Не мога ли да бъда замразена отново?
— Не — отвръща просто лекарят. Докато си седя и само го гледам, той добавя: — Имаме още няколко криогенни камери…
— Сложете ме в една от тях! — казвам аз и се навеждам напред. Готова съм да се изправя срещу още един век с кошмари само за да се събудя заедно с родителите ми.
— Ако беше реанимирана правилно, това би могло да бъде една възможност, но дори и тогава щеше да бъде опасно. Клетките не са създадени, за да бъдат замразявани и размразявани. Тялото се уврежда при многократни реанимации. — Той поклаща глава. — Повторното замразяване може да те убие. — Затруднява се да намери начин, за да ми го обясни. — Ще станеш като престояло във фризера месо. Изсушена. Мъртва — добавя той, когато тази груба картина не променя голямото ми желание.
Изпадам в униние, но после си спомням.
— А родителите ми?
— Какво те интересува?
— И те ли ще бъдат размразени по-рано?
— Аа. — Той разплита пръстите си и подрежда предметите върху бюрото си, наглася бележника да е успореден на ръба на бюрото, а писалките в чашата да са наклонени на една страна. Печели време, като избягва да ме погледне в очите. — Ти не беше предвидена да бъдеш размразена. Това, което трябва да разбереш, е, че твоите родители, номера четирийсет и четирийсет и едно, са важни. И двамата притежават изключително ценни умения в специалностите, които имат и които ще бъдат нужни, когато се приземим. По време на усвояването на Земя-Кентавър ще имаме нужда от техните знания и съдействие.
— Накратко казано, не.
Искам да го чуя от него.
— Не.
Затварям очи и просто дишам. Толкова съм разгневена, разстроена, толкова ядосана, че това се е случило и че нищо не мога да направя. Усещам в очите си горещи сълзи, но не искам да плача, не и пред лекаря сега или когато и да е.
Лекарят избутва десния долен ъгъл на големия си бележник, така че да съвпада с ъгъла на бюрото. Дългите му подвижни пръсти си дават почивка. Върху бюрото няма нищо, което да не е подредено. Всичко в кабинета му е съвсем на място. С изключение на мен.
— Тук не е чак толкова лошо — обажда се докторът.
Вдигам поглед. Зрението ми е замъглено и ако не внимавам ще се разрева. Оставям го да продължи.
— В действителност за теб дори е по-добре да си сега тук, колкото там по-късно. Кой знае какво ще представлява Земя-Кентавър? Може дори да не става за живеене, независимо от изпратените проби, преди корабът да напусне Земя-Слънце. Това не е приемлива възможност за нас, но е напълно възможна…
Гласът му заглъхва, щом среща погледа ми.
— Какво се очаква да правя?
— Моля?
— Какво се очаква от мен да правя сега? — Гласът ми се извисява. — Нима ми казвате, че трябва да се размотавам наоколо? Да чакам, докато корабът се приземи, за да видя отново родителите ми? — Правя пауза. — Господи, та дотогава ще остарея. Ще бъда по-стара от тях! Това не е редно!