Удрям с юмрук по бюрото. Моливите му се раздвижват в хубавата си спретната чаша и един от тях не се връща обратно подравнен с останалите. Той посяга, за да го намести до събратята му. С рев на безсилен гняв грабвам чашата и я запращам към лекаря, който се отдръпва точно навреме. Моливите политат като освободени птици, а после се строполяват на пода като мъртви такива.
— Никой не го е грижа за тъпите ти моливи! — изкрещявам аз, докато докторът скача, за да събере падналите моливи. — На никого не му пука! Не виждаш ли?
Стиснал моливите си, той замръзва на място, извил гърба си към мен.
— Знам, че това е трудно за теб…
— Трудно ли? Трудно? Изобщо нямаш представа какво е! Нямаш представа колко дълго страдах… за да се окаже накрая, че е било за нищо! НИЩО!
Лекарят мята моливите обратно в чашата толкова силно, че два от тях изскачат обратно. Той не ги връща на мястото им, а ги оставя да си лежат разпилени върху бюрото.
— Не е необходимо да реагираш толкова яростно — казва с равен и спокоен тон. — Животът ти на кораба няма да е толкова лош. Номерът е — добавя той — да намериш с какво да запълваш времето си.
Стискам юмруци, за да не изритам бюрото му, да не запратя по него стола, върху който седя, да не изпотроша стените около мен.
— След петдесет години ще бъда по-възрастна от родителите ми, а ти ми казваш да намеря начин да запълвам шантавото си време?!
— Може би хоби?
— Га! — изкрещявам пронизително.
Мятам се към бюрото му и се каня да помета всичко, което е върху него. Докторът също се изправя, но вместо да се опита да ме спре, той посяга към шкафа зад него. Движенията му са толкова спокойни, че аз се обърквам и спирам, докато той отваря едно чекмедже и след като тършува известно време в него, изважда малко, квадратно, бяло пакетче, подобно на мокрите кърпички, които ми даваха в китайския ресторант, където ме заведе Джейсън на първата ни среща.
— Това е медицински пластир — обяснява ми лекарят. — На него са залепени миниатюрни игли, които при поставянето му ще вкарат в организма ти лекарство. Не ми се иска да прекарам следващите петдесет години лекувайки те, само за да останеш спокойна. — Той слага бялото пакетче в средата на бюрото си, после ме поглежда право в очите. — Но ще го направя, ако се налага.
Пластирът лежи там, като линия, прокарана в пясък, която не изпитвам желание да пресека. Сядам обратно.
— А сега ме интересува дали имаш някакви умения или хоби, които да са полезни за кораба?
Хобита ли? Хобитата са нещо, с което се занимават деветдесетгодишни мъже, докато се размотават в гаража.
— В училище обичах история — казвам аз накрая, чувствайки се като идиот, задето първото, което ми хрумна, беше училището.
— Тук нямаме училище.
Преди да успея да размисля над живота без училище, лекарят продължава.
— Не и понастоящем. Освен това, като се замислиш, животът, който си водила, ами…
О, разбирам какво има предвид. Животът ми, предишният ми живот вече е история. Как ли ще изглежда да видя в историческа книга нещата, които съм обичала и с които съм живяла? Ами, ако разпозная някого, докато разлиствам страниците? Ами, ако разпозная лицето си, как ме гледа от страниците на исторически том, по-стар от мен самата?
— Бях в отбора по бягане през пресечена местност — казвам аз. Лекарят ме поглежда безизразно. Осъзнавам, че изразът „пресечеш местност“ тук на кораба, където няма местност, която да прекосиш, не означава нищо за него. — Бягах. Това е спорт, при който се тича.
Докторът изглежда скептичен.
— Можеш, разбира се, да тичаш, когато пожелаеш. Но… — Той ме оглежда. — Не бих те посъветвал да го правиш. Ще изпъкваш на борда на този кораб… Не мога да отговарям за безопасността ти, когато напуснеш Болницата.
Стомахът ми се свива. Що за хора са тези? И какво иска да каже с „безопасност“? Да не би да смята, че ще бъда нападната?
Очевидно лекарят не забелязва моето безпокойство.
— Какво друго можеш да правиш?
— Участвах в екипа, който изготвя годишника на училището. Обичам фотографията — добавям аз, все още леко разсеяна от мисълта, как ще се отнасят към мен, когато изляза оттук.
— Хм. — Май идеята не му допада. — Всъщност на кораба не е разрешено да се правят снимки, освен с научна цел.
Макар да съм твърдо решена да покажа на лекаря, че мога да бъда спокойна и без лекарство, не успявам да се въздържа.