— Шегуваш ли се? Фотографирането е забранено?
— Какво друго ти харесва?
Той изобщо не удостоява с внимание въпроса ми.
— Не знам — вдигам безпомощно ръце. — Какво правят повечето от младежите тук? Клубове? Забави?
— Нямаме училище или забави, или каквото и да е от този вид — произнася бавно лекарят, като поставя двата молива от бюрото обратно в чашата, — защото на борда няма деца. Не и понастоящем.
— Какво? — възкликвам аз и се навеждам напред, сякаш така ще разбера по-добре какво ми казва.
Зад мен се отваря врата.
Лекарят се изправя, за да поздрави мъжа, който влиза, но аз оставам седнала. Той е стар и накуцва, но влиза в кабинета, все едно че е негов.
— Това е Ейми.
Лекарят изговаря името ми, сякаш не е сигурен как се произнася, макар да е само от четири букви.
— Очевидно — отговаря мъжът. Той остава прав и ме оглежда насмешливо. — Кажи ми, какво знаеш за „Благословеният“?
— Това името на кораба ли?
Той кима нетърпеливо. Струва ми се толкова необичайно, че корабът носи име, в което участва думата „благословия“. Този твърде спретнат кабинет, който мирише на дезинфекционен препарат и нещо вкиснато, изобщо няма нищо общо с благославяне и с Господ.
— Преди да ме замразят, наричаха кораба „Проект Ноев ковчег“. Всичко, което знам за него, е, че самата аз съм на него. Пътуваме към планета в системата Кентавър, която НАСА открила няколко години преди да се родя. Корабът е от типа, на който има приемственост между поколенията. Вие сте родени на кораба, за да го поддържате и всичко останало, докато не стигнем там, където родителите ми заедно с другите хора от мисията ще проучат новата планета.
Мъжът кимва.
— Това ти е напълно достатъчно да знаеш за кораба — заявява той. — Макар че трябва да знаеш още и това: аз съм Старши.
Браво на теб, казвам си аз. Поздравления, че си доживял да станеш Старши.
Той приема мълчанието ми като знак да продължи.
— Този кораб не се нуждае от командир. Пътят му е определен много отдавна и той е конструиран да функционира без човешка намеса. — Старецът въздъхва. — Въпреки че корабът не се нуждае от управление, хората се нуждаят. Аз съм най-възрастният. Аз съм водачът.
Старият човек взема едно обло преспапие от бюрото на лекаря. Съзерцава го така, сякаш държи в ръце света, и аз осъзнавам че за него корабът наистина е целият свят.
— Добре.
— Като такъв, всички следват моите правила.
— Хубаво.
— Включително и ти.
— Както кажете.
Старши изглежда разгневен. Той удря с преспапието по бюрото и го оставя на различно място от оригиналното му. Ръцете на доктора помръдват, сякаш иска да посегне и да го премести на правилно място, но се въздържа.
— В този момент — продължава той — не мога да допусна каквато и да е нередност да разстройва живота на хората. А ти си нередност.
— Аз ли?
— Ти. Ти не изглеждаш като нас, не говориш като нас, ти не си една от нас.
— Аз не съм някакъв изрод!
— Да, но на кораба си. Първо — продължава той, преди да успея да възразя, — да вземем външния ти вид.
— Ъъ?
— Ние сме моноетнически — намесва се лекарят и се навежда напред. — Имаме еднакви физически черти — кожа, коса, цвят на очите. Нормално е това да се получи на кораб, където няма нова кръв. Чертите ни генетично са се слели.
Хвърлям поглед към моята червена коса, която се спуска върху раменете ми, към твърде бялата ми кожа, която лесно се изпъстря с лунички. Огромна разлика от маслинено мургавата кожа на доктора и тъмнокестенявата му коса, започнала да посивява. Косата на Старши е по-скоро бяла, но се забелязва, някога е била тъмна, в унисон с кожата и очите.
— Не само че си дяволски бяла и със странна коса — добави Старши, — ами си и противоестествено млада.
— На седемнайсет съм!
— Да — казва лекарят, сякаш възрастта ми го отвращава, — но ние регулираме съвкупяването.
— Ъъ?
Опитва се да говори със спокоен, мил глас, но през цялото време поглежда нервно към Старши.
— Съвкупляването ли?
Не мога да повярвам. Нима имат правила и за секса?
— Не можем да допуснем кръвосмешение.
— О, ъъ!
Старши продължава, без да ми обърне внимание.