— И какво от това?
— Не обичам различията. Те предизвикват неприятности.
— Божичко, наистина съжалявам за всичко това. Само че не знам дали знаете, аз не съм искала да бъда тук.
— Няма значение. Най-лесното, което можем да направим, е, да те изпратим при звездите.
— Старши!
Лекарят прави крачка напред, а на лицето му се чете шок и загриженост.
— Какво имате предвид? — запитвам аз.
— Имаме люкове за изхвърляне. — Старши говори бавно, сякаш обяснява на някой бавноразвиващ се. — Те се отварят навън.
Значението на думите му бавно прониква през кожата ми, докато не ги възприема с цялата си същност.
— Искате просто да ме изхвърлите в Космоса ли? — Гласът ми е нисък, но не задълго. — Не съм извършила нищо нередно. Май не си спомняте, но не се размразих сама.
Той свива рамене.
— Това би било най-простото решение на въпроса. В случая ти си без значение.
— Не можем да го направим — намесва се лекарят и аз напълно му прощавам, че беше гаден и ме заплашваше с лекарства, но поне не иска да се пръсна между звездите.
— Док — обръща се към него Старши, — много е важно да разбереш ти, и тя да разбере, че бихме могли да я изхвърлим в Космоса. Бихме могли — натъртва той и ме гледа втренчено.
— Но няма да го направим — казва твърдо докторът. — Тя може да остане тук в Отделението. Така ще бъде настрани от основното население. Ако стои тук няма да предизвика никакъв смут.
— Така ли мислиш?
Гласът на Старши е тих, но изпълнен със съмнение.
— Сигурен съм. Освен това скоро започва Сезонът. Това ще ангажира вниманието на останалите.
Старши присвива очи. Определено нещо, което лекарят каза, докосва погрешна струна. Той отваря уста, забелязва, че го гледам с жаден поглед и се намръщва.
— Излез навън с мен, Док — изкомандва той.
Лекарят изглежда нервен. Виновен.
Старши се обръща към вратата.
— Док — заповядва той.
Лекарят се стряска и го последва.
Веднага щом вратата се плъзва и се затваря плътно след тях скачам от стола и долепям ухо до метала. Нищо. Отивам до бюрото на лекаря, изсипвам моливите и допирам чашата до вратата, както правят в старите филми на „Дисни“. Пак нищо.
— … последния път.
Старши изревава толкова силно, че почти изпускам чашата. Притискам ухо до металната врата, напъвайки се да доловя звук.
— Това не е като последния път — съска лекарят.
Вероятно той е застанал по-близо до вратата — гласът му е по-тих, но го чувам по-ясно. Питам се дали не се е приближил заради мен.
Междувременно Старши е снишил гласа си и аз долавям откъслечни фрази:
— Наистина ли?… Сезонът започва… някой е изключен… отново… и ти…
— Знаеш, че не може да е пак той — казва докторът.
Следва някакво мънкане, после дълбоко боботене на глас, но не мога да различа говор. Долавям една дума — невъзможно!
— Ами ти? — странният им акцент изобщо не помага на подслушването ми.
— Аз ли? — казва лекарят.
— Ти. — Дори през металната врата долавям присмеха в гласа на Старши. — Последния път му съчувстваше, не се опитвай да отричаш.
— … следващия път — мърмори лекарят — … лесно би могло се каже, че си бил ти.
Пак мърморете с нисък глас. Звучи, сякаш Старши ръмжи.
— Ами ти? — извиква лекарят. — Младши ми спомена, че го учиш за раздор. Откъде бих могъл да знам дали това не е някакъв налудничав опит, измислен от теб, за да изпиташ момчето! — Нещо, нещо, тъпата врата ми пречи да чуя правилно — … като последния път.
Гласът на Старши става по-плътен и мрачен. Чува се някакво боричкане и преди да успея да се дръпна, вратата се плъзва и се отваря. Докторът се блъсва в мен и този път изтървавам чашата. Тя се търкулва по пода и това е единственият звук, докато тримата се взираме един в друг.
Лицето на Старши е сурово и безмилостно.
— Ще наблюдавам отблизо тази… ситуация — казва той, но гледа към Док, а не към мен. Той опъва подобната си на туника риза и се обръща, готов да си тръгне. Тогава спира и се извръща към мен. — Не напускай Болницата. Все още не съм решил какво да правя с теб.
— Не съм затворник! — изкрещявам аз.
— На този кораб всички ние сме затворници — отвръща той и си тръгва.