— Не се тревожи за него — казва докторът и посяга да ме потупа по рамото. Аз се отдръпвам. — Няма да те сложи в люка за изхвърляне.
— Хм.
Не му вярвам напълно.
— Настанил съм те в стая с всичко необходимо. Ще живееш тук, поне засега. Имаш ли въпроси?
Нима ще се прави, че нищо не се е случило? Да не би да не чух за какво спореха? Добре де, не чух повечето, но дочух достатъчно.
— Какво се е случило последния път? — питам аз.
— Какво имаш предвид? — казва докторът и сяда зад бюрото си.
С грациозен жест ме кани да седна на стола срещу него и аз се свличам върху него.
Поглеждам го втренчено, но той не ми обръща внимание.
— Хайде де.
Лекарят започва да подрежда моливите, които изсипах на бюрото му. Май е маниак на тема подреждане. Но… Питам се колко от него е истинско. Както при разговора с мен, така и със Старши лицето му остава безизразно. Съмнявам се, че ме харесва, но пък ме защити, когато Старши заплаши да ме изхвърли през люка. А що се отнася до чувствата му към Старши… Смятах, че го уважава, дори че се страхува от него. От друга страна изглежда, че се приближи до вратата, когато се опитвах да подслушвам разговора им. Дали го направи нарочно? А сега — дали не се опитва да ме накара да задам правилния въпрос? Или всичко това е плод на моето въображение?
— Последният Сезон имахме известни проблеми. Но няма нищо общо с твоя случай сега.
— Може и да има. Как може да си сигурен?
— Защото човекът, причинил проблемите, е мъртъв — отвръща лекарят. — Нещо друго?
Очевидно започва да се ядосва. Може би дори съжалява, че е обещал да не ме изхвърля от кораба. Той обича нещата да са организирани, а аз вече многократно му доказах, и то в този малък кабинет, че мен не може да организира, както прави с моливите си.
— Да — заявявам аз, без да успея да прикрия агресията в гласа ми. — Защо бях събудена по-рано? Какво се случи?
Лекарят се смръщва.
— Не съм сигурен — казва накрая той. — Изглежда, че някой те е разединил.
— Разединил ли ме е?
— Криостатните камери са свързани към едно много просто електрическо устройство, което следи температурите и животоподдържащите системи. Ти просто си била разкачена… от захранването. Изключена. С изваден щепсел.
— Кой ме е изключил? — настоявам да узная аз и се надигам.
Ръката на доктора помръдва на сантиметър по посока на медицинския пластир. Сядам обратно, но сърцето ми препуска, а дишането ми е учестено. Като се има предвид разтворът отвън и това откровение, очевидно нещо става. И аз съм се озовала баш в средата му.
— Не сме сигурни. Но ще разберем — После толкова тихо, че едва го чувам, добавя: — Трябва да е някой с право на достъп.
Очите му се стрелват към вратата зад мен и аз знам, че той си мисли за Старши. Което е тъпо. Защо му е да иска смъртта ми, докато бях замразена. Но защо изобщо някой ще ме изключва? За да ме убие? Но защо точно мен? Както любезно отбелязаха, аз съм без значение.
И тогава в мислите ми изплува един въпрос, много по-важен от всичко останало.
— А какво ще стане с родителите ми? Дали онзи, който ме е изключил, ще изключи и тях?
Спомням си как се давех в криогенната течност. Спомням си как бях сигурна, че ще се удавя в онази кутия. Не искам родителите ми да изпитат същото. Не искам да рискувам да ги изгубя завинаги, ако кутиите им бъдат отворени твърде късно, след като ледът се е разтопил.
— Върви в стаята да си починеш. Опитай се да не се тревожиш с тези мисли. Отпочини си и бъди сигурна, че родителите ти, както и останалите от замразените, са защитени.
Присвивам очи. Силно се съмнявам, че оня старец ще си мръдне пръста, за да помогне на когото и да било. Той сигурно си мисли, че да изпрати охрана при криогенните камери, би било признак на „раздор“. А при неговата коравосърдечност не бих се изненадала, ако узная, че той ме е изключил само за да разбере дали ще умра, или пък ще оцелея.
Но не мога да разсъждавам тук. Трябва да измисля какво да правя. И макар че не искам да си почивам, изпитвам нужда да остана някъде сама само с моите мисли.
Купчинка смачкани цветя лежат близо до вратата ми. Навеждам се и ги вдигам. Приличат ми на оранжеви кремове, но тези са по-големи и по-светли от кремовете в спомените ми от Земята. Макар да са съсипани, изпитвам желание да ги накисна в купа с вода — прекрасни са и ухаят приятно. Накрая обаче се изправям и ги оставям да си лежат там. Напомнят ми твърде силно на самата мен.