Той ме гледа преценяващо. Премисля дали съм достоен да чуя мислите му, дали си струва да сподели проблемите си с мене. Знам какво му е, разбирам го по приведения му гръб, в несигурния начин, по който влачи крака си, онзи, с който накуцва. Той усеща бремето на кораба върху себе си точно както и аз. Не — усеща го още по-силно. Носил е товара по-дълго от мен, носил го е не само за себе си, а и за онзи Младши преди мен, който е умрял и не е могъл да го смени.
За миг виждам Ейми през неговите очи: като проблем.
— Трябва да поговорим, когато се приберем…
Сега тонът му е сериозен, чувства се неловко. Пристъпва напред, но не тръгва към люка.
— За какво?
— Сезонът ще дойде скоро…
— Оо.
Вече знам за Сезона. Докато живеех на Ниво фийдъри, не беше трудно да разбера какво се случва между един мъж и една жена. Виждах го при кравите, когато живеех на ранчото, при козите във фермата, при овцете край полята. Щях да съм глупак да не забележа какво правят животните. Няколко от жените, които се грижеха за мен на Ниво фийдъри, ми обясниха какво представлява размножаването. Тогава това ми изглеждаше доста неприятно и противно, но те всички ме уверяваха, че когато дойде моят Сезон, аз ще съм готов, и тогава жена от поколението Харли ще има своя втори Сезон с мен. Откакто видях Ейми, мисля, че знам какво имаха предвид с това, да съм готов.
— По време на Сезона си ти ще видиш, ъ…
Гласът на Старши секва.
— Знам какво представлява Сезонът — казвам аз.
Чувствам се толкова неловко, колкото и той. Като че ли не беше достатъчно зле, че трябваше да науча за чифтосването от един почтен фермер, а сега трябваше да го чуя и от Старши.
— Все пак трябва да поговорим.
Този път го прекъсва предавателят му. Той натиска бутона и казва нещо тихо, което не разбирам.
— Хей! — подвиквам. — ХЕЙ!
Той вдига пръст, показва ми да изчакам за секунда и измърморва още нещо в предавателя.
— Престани да ме пренебрегваш — произнасям високо.
Старши въздъхва и прекъсва връзката.
— Трябва да тръгвам.
— Няма ли да ми кажеш какво става?
Старши изпуска една въздишка, сякаш съм дете, което му досажда.
— Виж — казвам му, — писна ми от тайни.
— Добре. — Той вече куцука към люка. — Учи, ще говорим пак, когато се върна.
И преди да успея да възразя, той вече е излязъл.
Пластирът е свършил чудесна работа — болката ми почти е изчезнала. Не ми се иска обаче да мисля колко лесно Старши би могъл да го направи отново. Май ще трябва да си нося по няколко лепенки за всеки случай.
Първата ми мисъл е да отида в Болницата, където се съхраняват всички лекарства на кораба. Док ги държи заключени, но след като Орион успя да си отмъкне допълнително от лекарствата си, за мен няма да е много трудно да взема няколко пластира. Но нали точно това ми докара неприятностите. После се сещам за стаята на Старши. Знам, че държи там медикаменти. Което означава, че трябва да се промъкна в стаята му, да наруша негласното правило за лично пространство.
Може и да съм пробвал дръжките на вратите на четвъртия стаж (е, добре, влязох там без разрешение), но никога не съм нахлувал в нечия стая, без да имам позволение затова.
Тогава си спомням съвета на Орион. Ако искам да получа нещо от Старши, трябва да съм много хитър.
Изправям се и докато вървя към стаята на Старши, си казвам, че само ще завъртя дръжката на вратата, дори няма да я отворя, но докато си го повтарям, осъзнавам, че лъжа себе си, за да не ме напусне смелостта.
Ръката ми трепери, когато се протягам към дръжката.
— Връзка: Харли — чурулика женският глас от приемника ми.
— Хей, Харли — казвам и се надявам, че няма да усети треперенето на гласа ми през приемника.
— Какво ти беше станало?
— Ще ти кажа по-късно.
— Кое е новото момиче? Откъде се появи? Мислех, че Док вече е идентифицирал всички побъркани.
— Зает съм, Харли.
Харли се смее злорадо.
— Зает, да бе! Искаш просто да я запазиш само за себе си!
Това е доста близко до истината и аз прекъсвам връзката.
Вратата на Старши е пред мен и ми се подиграва.
Този път ръката ми не трепери. Вратата се отваря широко. На нея е поставена старомодна заключалка, но Старши, за мой късмет, е забравил да я заключи.