Оглеждам се. Не е точно това, което очаквах. Старши си пада малко мърляч, като мен. Усмихвам се. Прескачам куп мръсни дрехи на пода и се насочвам към най-спретнатата част от стаята — бюрото. На него има само три неща — пластмасово шишенце, подобно на онова, която Док използва за лекарствата, голяма стъклена бутилка, пъпна с прозрачна течност, и една кутия. Кутията ми е позната — същата, която Старши дойде да вземе онзи ден и после върна обратно точно преди да задействам тавана и да разкрия небето с фалшиви звезди. Това е кутията, която тогава се опитах да разгледам, защото вярвах, че там се крие всичко, което трябва да знам за моето водачество. Махам капака и очаквам да видя… ами поне нещо поразяващо. Но вътре има само един мащабен модел, направен от смола, който прилича на двигател, но е по-цилиндричен от онези, които ползват за тракторите на Ниво фийдъри. Копието впечатлява с прецизните си детайли. Когато натискам някакъв бутон отстрани, двигателят се разделя на две и разкрива вътрешността си. Ровичкам из частите. От това, което съм учил, предполагам, че е бърз реактор с оловна обвивка за охлаждане, същият вид двигател, който използва и „Благословеният“. Ако е така, това означава, че съм се докоснал до най-дълбоката същност на кораба, който ще ръководя един ден. Притискам двете части може би малко по-силно, отколкото се налага, и двигателят щраква и се затваря.
Още една тайна, която Старши крие от мен.
Разглеждам другите неща на бюрото. Голямата бутилка е пълна с нещо, което мирише на дим — питието, което правят някои от шипърите. Старши никога не ми е позволявал да го опитам. Отпивам една глътка и едва не изплювам всичко върху неоправеното легло. Гърлото ми гори и чак косъмчетата в ноздрите ми настръхват. Когато ме удря в стомаха, започва да ми се гади.
В шишенцето има около двайсетина от хапчетата, което дават на лудите.
Е, сега поне знам защо Док и Старши не ми разрешиха да се откажа от длъжността на младши, когато започнах да вземам потискащите хапчета. Старши е толкова луд, колкото съм и аз! Премятам гневно шишенцето в ръцете си. Старши знаеше колко разстроен бях, когато Док ме накара да остана в Отделението цяла година. Толкова се съпротивлявах тогава срещу лекарствата.
Защо просто не си призна, че и той ги взема?
Мразя лъжите и тайните му.
Затръшвам вратата след себе си и се отправям към собствената си стая да пийна вода — изпитаното лекарство за нерви според жените на фийдърите.
Не само полезно, но и точно навреме, защото само след миг Старши връхлита през люка и ме вика.
— Ела с мен, възникна ситуация.
19
Ейми
Стаята, в която ме настанява докторът, представлява странна смесица от безличен дизайн и индивидуалност. Цветовете са меки — сиво и бяло, около рамката на вратата някой е нарисувал с шаблон зелени листа от бръшлян и боята тук-там вече се лющи, а покрай первазите са изрисувани на ръка увивни цветя. От стаята се влиза в баня, тя е студена, облицована е с обикновени бели плочки и хром, но кърпите миришат на лимон и лавандула.
Най-добрият начин да прогоня всичките тези смущаваш мисли от главата си, е да си взема горещ душ, най-горещия, който мога да понеса. Смъквам дрехите, които ми даде докторът. Всичко е в различни нюанси на кафявото — светла сиво-кафява туника и шоколадовокафяви панталони.
Мисля, че са шити на ръка. Бодовете не са правени на машина, макар че са равни и чисти. Платът е гладък и не боде, но има власинки и дребни неравности по материята, които ме карат да мисля, че е ръчно тъкана, а не машинно производство. Толкова е странно. Аз май очаквах скафандри и лъскави материи. Почивните дни, преди да ни замразят, мама, тате и аз прекарахме в гледане на научнофантастични филми — „Стар трек“, „Междузвездни войни“ и не знам още какви звезди. Затова и си представях всички облечени в униформи и с някакви смахнати коси, но сега нося неща, които сякаш са направени за панаир през Ренесанса.
Трябва ми малко време, за да се оправя с душа. Има бутони, а не кран за вода, и от малките мрежести, вградени в стените на душ-кабината квадратчета излиза повече пара, отколкото вода. На високата поличка до душа са оставени две калъпчета сапун. Няма флакони с шампоан или балсам, но сапунът се разпенва, когато го втривам в косата си.
Натискам бутоните, искам да разбера как мога да получа истинска вода — парата не може да отмие пяната в косата ми. Изведнъж уцелвам правилния бутон и струя студена вода се изстрелва от една дюза близо до лицето ми. Залавям се и за един ужасен миг душът ми напомня за момента, когато Ед и Хасан пълнеха стъклената кутия с криогенна течност, преди да ме замразят. Трябва да си повтарям, че не се давя, че не трябва да вдишвам течността, че няма да бъда отново замразена. Това се случи преди векове, но споменът в мен е все още много ярък. Коленете ми омекват. Облягам се на топлите плочки за няколко минути и дишам дълбоко, докато се съвзема напълно.