Когато излизам изпод душа, заставам насред стаята увита в кърпа, а от косата ми се стича вода. Чувствам се спокойна и сама. Мисля си пак за момчето, което беше тук, когато се събудих, Младши, и с изненада установявам, че всъщност той ми липсва. Сега, когато го няма, тази стая ме кара да се чувствам, сякаш съм тук без разрешение.
Пристягам кърпата около тялото ми. В стаята няма нищо лично, освен бръшляна от лющещата се зелена боя около первазите. Няма книги, нито телевизор. Има бюро, а на него е сложен нещо като таблет от пластмаса с размер и дебелина на стандартна страница. Когато участвах в изготвянето на годишника на гимназията, направих снимка на театралния клуб. Всички позираха за снимката с онези неща, наречени цветни филтри — много тънки пластмасови пластинки, които се прикрепват към светлините на сцената и променят цвета. Онова парче пластмаса на бюрото ми изглежда точно като цветните филтри, но е прозрачно, и когато го докосвам, на него проблясва екран и ми иска идентификационен номер. Това компютър ли е?
На отсрещната стена има рафт, а вдясно от него е вратата. До вратата, там, където трябва да бъде ключът за осветлението, е вградена малка метална рамка с пластина. Натискам я. Нищо не се случва, но пластината се превърта.
— Самоличност неизвестна. — Нежен женски глас оглася стаята. — Гласова команда.
— Хм — казвам аз.
— Неизвестна команда — заявява гласът от компютъра. — Помощни команди: осветление, врата.
— Изключване на осветлението? — опитвам аз.
Осветлението в стаята изгасва.
Отново прокарвам пръст по пластината.
— Самоличност неизвестна. Гласова команда.
— Включване на осветлението — казвам аз и светлината отново се появява.
До пластината, която контролира осветлението, има два метални правоъгълника, вградени в стената, единият е голям колкото лепящо се листче за бележки, а другият е по-голям, горе-долу с формата и размера на плик за писма. Когато се приближавам, забелязвам, че под всеки от двата има по един малък бутон. Натискам бутона под малкия правоъгълник, той се плъзва встрани и се открива кухина, голяма колкото да пъхна вътре два пръста. Празна е. Когато натискам бутона под големия правоъгълник обаче, той не се плъзва встрани. Натискам пак, по-силно. Кратко бийп! отеква в тихата стая. Паникьосвам се — дали не съм направила нещо тъпо? — и тогава металната плочка се плъзва встрани.
Зад нея има друга кухина, точно като по-малката. Но тя не е празна. Вътре има дебело кръгло хлебче, от него излиза пара и нещо капе отстрани. Напомня ми за горещ сандвич джоб, но няма такъв, който да мирише толкова хубаво. Пъхам ръка навътре, устата ми вече е пълна със слюнка. Дъното на кухината се плъзга, когато го докосвам — салфетка за хранене. Хлябът е топъл и аз не мога да устоя — набързо изгълтвам три или четири хапки и чак тогава усещам вкуса му.
Сега вече ми е трудно да преглъщам. Това е пай с месо, вътре има сос и някакви зеленчуци, които успявам да разпозная. Но кръглите зелени неща, които приличат на грах, са по-големи и по-жилави от граха, който съм яла. А късчетата, които смята, че са картофи, изобщо не са картофи. Те са нещо като тофу и по-плътни, и когато изсмуквам соса от едно такова парче, то е като гума в устата ми и е също толкова гадно на вкус. В този пай има много малко подправки — сол със сигурност и нещо сякаш сладко като канела, но няма пипер, нищо по-пикантно.
А месото… няма нищо общо с месото, което знам. Червено месо, но без никаква тлъстина по него. Всички парченца представляват идеални кубчета и аз не мога да не се запитам дали това е така, защото готвачът ги е нарязал майсторски, или защото всъщност не е месо? Представям си формички за лед, в тях вместо вода има нещо червено и лигаво, което само прилича на месо. Започва да ми се гади и аз пускам остатъка от пая в малка туба до вратата, която прилича на кофа за боклук. Паят пада вътре, дъното на кофата се отдръпва и се показва дълъг черен тунел, който го засмуква заедно със салфетката.
В стаята остава само полъхът от пара от металния правоъгълник до вратата и миризмата на соса без подправки, която ми е някак позната и същевременно много чужда.