Разтърсвам глава. Тази технология е страхотия, няма подобна на Земята. Още един знак, че мястото ми не е тук.
Иска ми се да имаше някой, с когото да си поговоря за всички тези открития тук. Погледът ми се отмества към стола и почти виждам Младши да седи там. Младши с неговите добри очи. Единственият човек на този кораб, който като че ли се радва, че съм тук.
Мисля си за родителите ми. Те също са на кораба, но от тях ме делят цели петдесет години.
Разтривам очи и си налагам да не мисля повече.
И тогава се сещам как са ме изключили и че могат да направят същото и с тях.
Потрепервам, но си казвам, че това е само защото тук е хладно. На отсрещната стена има гардероб, а до него от тавана виси голям метален лист, вероятно зад него има прозорец, защото от процепите по краищата му се процежда светлина. Дрехите в гардероба миришат на мухъл, но когато изваждам част от тях навън и ги изтръсквам, изглеждат чисти и в добро състояние. В нито едно от чекмеджетата не виждам сутиен, но едно от тях е пълно с памучни гащи. Малко ми е гадно да обуя тези гащи, не знам откъде са дошли тук и дали не ги е обувал някой друг, но не изглеждат стари или ползвани. Оставям кърпата да се свлече на пода и нахлузвам туника в телесен цвят и тъмни панталони, по ръбовете и на двете има украса от изрисувани жълти цветенца. Когато вдигам капака на коша до гардероба и пускам вътре кърпата, капакът щраква, под него излиза пара и кошът се отваря. Кърпата в него е чиста и суха.
Има толкова много неща, които не знам за този кораб. Ето какво ще направя най-напред — ще потърся други хора, ще науча колкото може повече за кораба и тогава ще реша как да предпазя родителите ми от онзи, който и да е той, който ме изключи. Защото въпреки че сега ми се иска да съм с тях повече от всичко на света, не искам те да се събудят студени, сами и давещи се под стъкления капак.
Лъч от светлина прониква в стаята под металния лист над прозореца на стената до гардероба. Когато го докосвам, той се задвижва с бръмчене и открива зацапан, мътен прозорец, който гледа към яркозелени поля.
Значи, тук ще прекарам следващите четирийсет и девет години и двеста шейсет и шест дни.
Не е чак толкова грозно. Не е и това, което очаквах. Тук е зелено. От моравата пред Болницата покрай прашен черен път се издигат хълмове. Пасищата и полята са разделени от тъмнозелени плетове или кафяви стълбове на ограда. Наблизо пасат крави, а белите пухкави точки по-нататък са най-вероятно овце или кози. Яркозелени насаждения се простират в спретнати редици и полята приличат на някаква чудновата покривка за легло. А там, на края, има нещо, което прилича на наредени гигантски блокчета от Лего — товарни вагони или каравани, натрупани един върху друг в редици и всеки един с боядисан в различен ярък цвят. Хаосът от цветове ми напомня малко за „Уолт Дисни Уърлд“. Когато бях малка и живеехме във Флорида, родителите ми ме водеха там всяко лято. Тогава ми се струваше голям, гигантски, като една цяла държава увеселителен парк, но сега съм шокирана от мащаба на това, което виждам — замъкът на Пепеляшка спокойно може да се побере в този метален балон, а нивото е поне петдесет пъти по-голямо от цялото Вълшебно царство.
Опитвам се да преброя караваните, но не успявам. Колко ли точно хора живеят на този кораб? Има място за поне две хиляди души.
Чудя се дали Младши живее в някоя от тези цветни кутии.
Погледът ми се премества по-нататък към хоризонта.
Няма линия на хоризонта. Защото няма и небе. Студен сив метал се издига над ярко оцветените кутийки. Той се извива над града и затваря всичко под себе си. Към върха на свода сивият цвят преминава в измъчен оттенък на синьо. Предполагам, че са се опитали да наподобят небе, но не са постигнали кой знае какво.
В средата на небето е плеснато ярко жълто-оранжево кълбо от светлина. Когато гледаш към него, светлината не пари, както когато гледаш към слънцето, но въпреки това е болезнено. Може би ако никога не бях виждала слънцето, щях да се впечатля от този светещ източник на светлина и топлина, направен от хората. Но аз съм виждала слънцето и то не е нещо малко и фалшиво, а е много по-голямо. Взирам се в него, докато в очите ми бликват сълзи, и когато ги затварям, оставам така по-дълго, отколкото е необходимо.
Зад клепачите ми танцуват образи от пречупена светлина. Как може тази гигантска лампа да се сравнява със слънцето?
Всичко тук е сбъркано. Изкривено. Пречупено. Като светлината.