— Кой би го направил? — питам аз.
— Кой е могъл да го направи? — пита Старши и дълбокият му глас тътне зад мен като бученето на центрофугите в лабораториите.
— Много малко хора знаят за това ниво — отбелязва Док.
Той извръща очи от мъртвия и аз го виждам как вече си слага маската на доктора учен с онова студено и преценяващо изражение, с което поставя диагнози в Отделението.
— Ние — продължава той и поглежда последователно към мен и Старши. — Но също така и някои от учените. Онези, които са работили в — той прави пауза, премества очи от Старши към мен — в другата лаборатория, те, естествено, знаят.
„Друга лаборатория?“, мисля си и хвърлям поглед към Док. Премълчавам въпроса — трябва да внимавам какво казвам или, няма да ми казват нищо.
— Защо? — питам вместо това. — Няма значение кой знае за това място — защо някой ще иска да направи подобно нещо? Защо някой би убил умишлено един замразен?
Тишина.
После:
— Не е важно защо се е случило. Сега е важно да разбере го е направил — и да го махнем оттук.
Гласът на Старши е студен, направо ужасяващ.
— Но…
Док минава пред мен и дръпва Старши няколко крачки встрани.
— Кажи ми — изсъсква. — Кажи ми, че това не е някакъв извратен тест, който си измислил за Младши.
Старши го поглежда с едва прикрито отвращение, сякаш е обиден на Док, че изобщо е могъл да си го помисли.
Но не казва нищо.
— Хайде да оправим тук.
Старши се обръща към мен. Той избутва Док и бърника някаква ключалка близо до поставката, която не съм забелязал досега. Тя се отделя от вратичката на камерата на мъртвия мъж и Старши я бута надолу по пътеката. Криогенната течност се плиска напред-назад в ритъма на крачките му и по пода се сипят искрящи мехурчета. Заедно с шума от стъпките на Старши се чува едно глухо туп, пляс, туп и аз знам, че звукът идва от тялото, което се удря в стъклото, и течността заглушава звука.
— Хайде — казва Док.
Следваме следите от изплискана течност като трохите хляб от онази детска приказка на Земя-Слънце.
Минаваме край безкрайни редици от вратички в стената. После покрай три реда метални шкафчета, на вратата на всяко шкафче има проста заключалка с комбинация за заключване. Следват редици от маси с книжа и диаграми върху тях. Вървим по някакъв коридор и на края на коридора — врата на люк, направена от плътен метал и боядисана в жълто, с издут кръгъл стъклен прозорец в центъра.
Заключалката на вратата изглежда стара — отваря се с клавиатура, а не със сканиране на палеца. Трябва да е от оригиналния проект на кораба, защото през годините модернизирахме доста неща. Наблюдавам как Старши вкарва кода. Той е много лесен за запомняне: „Благословеният“.
Старши разтваря широко вратата и избутва вътре поставката.
— Какво смяташ… — започвам аз, но Старши вече е повдигнал ръба на масата и дебелият стъклен ковчег с тялото в него се стоварва на пода.
Господин Уилям Робертсън, номер сто, отскача нагоре, когато половината течност се изплисква навън. Тялото му увисва на ръба на кутията в странна поза, която би била доста болезнена, ако беше все още жив. Отворените му очи се взират в тавана, а ръцете му стърчат сгърчени от пода.
Старши ме избутва назад в коридора и затръшва вратата на люка зад тялото.
— Какво правиш? — питам отново.
Старши натиска големия червен бутон от клавиатурата. Бутонът няма никакво означение.
През издутия стъклен прозорец виждам как вратата на люка на отсрещната стена се отваря и господин Уилям Робертсън, номер сто, е засмукан навън и полита към звездите. Виждам ги и тях — звездите — истинските звезди, милиони светлинки, големи колкото главата на топлийка, като искри, разпръснати във въздуха от някое дете. Сега, когато вече съм видял тези, няма да се подлъжа никога повече от крушките.
Тези звезди, тези истински звезди, са най-красивото нещо, което някога съм виждал. Звездите ме карат да вярвам, че има свят и извън този кораб.
И за миг изпитвам завист към господин Уилям Робертсън, номер сто, който се носи в море от звезди.
21
Ейми
Стените на стаята ме задушават. Без да го осъзнавам, аз крача напред-назад, напред-назад, но тази стая е твърде малка, за да ме побере. Прозорецът е солиден, дебел, но не може да се отвори. Несъзнателно започвам да разтягам мускулите на прасците си. Тялото ми е взело решение вместо мен, имам нужда да потичам.