Выбрать главу

Не се шегувах, когато казах на доктора, че обичам да тичам. Отидох в клуба по бягане през пресечена местност, когато бях първа година в гимназията, но това, което наистина исках да правя, бе да участвам в маратони. Джейсън обичаше да ме подкача — той никога не можа да разбере защо някой ще иска да тича, вместо да играе на видеоигри или да гледа телевизия. За него виртуалните игри бяха нещо като тренировки.

Усмихвам се, и почти веднага усмивката ми посърва.

Не трябва да мисля за Джейсън.

Трябва да изляза да тичам.

Дрехите, в които съм облечена, са абсолютно неподходящи за тичане: свободни панталони и широка туника, а на краката тънки, подобни на мокасини обувки. Усмихвам се. Мама щеше да е щастлива, ако можеше да ме вади. Винаги тичах в онези много къси и тесни спортни шорти и корсаж, което я вбесяваше. Казваше, че нарочно се обличам предизвикателно, за да привличам внимание, но аз го правех просто защото тичах по-добре в тези дрехи. Веднъж здравата се скарахме заради това, голяма разправия беше, с викове и крясъци. Стана толкова зле, че тате не издържа, скочи насред данданията и каза, че мога да тичам и гола, ако искам, само и само да се спрем. Беше толкова нелепо онова, което каза, че и тримата се разсмяхме и после дълго време не можахме да спрем да се смеем.

Боли ме, когато си мисля за тази случка сега.

На Земята имах къси чорапи и маратонки „Найк“. Винаги тичах с широка лента за коса и със слушалки за музика в ушите. В този гардероб има още дрехи, но те са същите като тези върху мен. Изпъвам крака си — мокасините със сигурност не са като спортни обувки от двеста долара, но поне са еластични. Трябва да свършат работа. Сплитам косата си и завързвам края на плитката с конец, който измъквам от един по-раздърпан панталон.

Правя няколко грешни завоя, докато стигна до изхода, но скоро откривам голяма стая със стени от стъкло и тежка двойна стъклена врата. Това е нещо като общо помещение; има маси и столове, разпръснати небрежно из стаята. В нея виждам само един човек — висок мъж с бицепси, големи колкото главата ми. Той ме поглъща с поглед и очите му се задържат твърде дълго на места, където не ми е приятно да ме гледат. Хвърлям му гневен поглед и той се извръща отново към прозореца, но съм сигурна, че сега зяпа отражението ми в него. Дишането ми се успокоява чак когато вратата на асансьора се затваря след мен.

Когато видях как ме зяпаше онзи висок мъж, си спомням и предупреждението на доктора да не напускам Болницата.

Не. Няма да бъда затворничка.

В асансьора има копчета за четири етажа, а аз съм на трети. Насилвам се да го запомня, за да знам къде е стаята ми. Не искам да се загубя и после да се наложи да питам някого за пътя.

Вратата на асансьора се отваря в нещо като фоайе, където една яка сестра седи зад бюро и вписва нещо на тънък екран. Мускулите ми са стегнати, готови за старт. Още преди да стигна вратата, вече тичам и мокасините ми издават мек звук — туп-туп-туп, по студените плочки на пода.

Въздухът ме блъска като стена и аз спирам на метър след вратата. Усещам го в ноздрите си преработен и хладен, същият е като в климатизираната Болница. Бях очаквала вътре въздухът да е индустриален, машинно охладен, но го усещах като естествен, защото беше като въздуха във всяка климатизирана къща там, на Земята, с онзи фалшив, леко спарен хлад. Но навън… въздухът е същият. Това е въздух, който никога не е почувствал ветрец. Въздух, който е използван отново и отново в продължение на векове. Дишам дълбоко и не мога да приема, че мирише точно като въздуха вътре.

Оглеждам се. Пред Болницата има градина с цветя. Пътеката под краката ми не е от пръст, а от някаква гуместа пластмаса.

Встрани от пътеката има трева, свивам към нея и тичам малко на място, за да загрея. С периферията на очите си виждам стоманеносивите метални стени, които се извиват над това ниво на кораба и ни държат в капана на металния балон.

Обръщам гръб на най-близката стена и хуквам към зелените поля. Нивото е обширно, но не чак толкова, че да не се вижда стената на отсрещния край. Може би има три или четири километра в диаметър, по-малко от петкилометровата писта, по която тренирах за бягането през пресечена местност. Не е достатъчно голямо, за да ме спаси от клаустрофобията, но не мога да не се възхитя на мащаба му.