Полята са опасани от път, но аз го подминавам. Тичам през редове с царевица, която ми стига до раменете, препускам покрай оградата с пухкавите облачета на овцете и козите встрани, които послушно стоят далече от ниската ограда около пасището. Стряскам ято дебели пилета, които бродят по пътеката. Те пляскат с криле и кряскат зад гърба ми, но когато се обръщам само миг по-късно, вече са забравили за мен. По ръцете ми лъщи лепкава пот, събира се в гънките на лактите ми и се стича по врата. Вдишвам жадно хладния рециклиран въздух. Опитвам се да си представя, че съм в лъскав спортен клуб и когато свърша с тичането, мога да си тръгна, и мама ще е там, ще ме чака в колата и ние ще си тръгнем към къщи. Почти успявам. Болката е толкова силна, че спирам и почти се свличам на колене. Дишам дълбоко не заради това, че съм тичала, а просто защото, ако не го правя, ще се разрева.
Те са толкова близко.
И толкова, толкова далече.
Отново тичам. Не мога да си позволя да мисля, мога само да тичам.
Краката ми се движат нагоре-надолу, опитвам се да тичам с все по-големи и по-големи крачки, да използвам ръцете си и да накарам цялото ми тяло да участва. Мускулите ми се напрягат и горят, и аз се отдавам на болката. Въпреки че докторът сигурно е направил нещо за мускулите ми, за да не атрофират, все още ги усещам стегнати, не така добре смазани, както преди да ме замразят.
Завивам зад ъгъла и виждам мъж, който клечи на земята, прегърбен над някакви растения. Забавям крачки и тогава той вдига очи.
— Здрасти — поздравява ме.
— Ъъ… — мънкам аз.
Оглежда ме от главата до петите, очите му попиват бялата ми кожа, червената коса, зелените очи и той веднага застава нащрек. Разбирам го по лицето му, очите му се присвиват подозрително и устните му се свиват. Слага ръката си върху лопатката и тя сега е по-скоро оръжие, отколкото градинско сечиво.
Кимвам му и продължавам да тичам. Когато се обръщам, той все още ме наблюдава и продължава да стиска в ръката си лопатката.
Тичай! Тичай по-бързо!
Когато достигам до онзи момент — когато всичко в тялото ми е съсредоточено само върху пътя пред мен тогава съзнанието ми най-сетне утихва, тогава мога да забравя всичко, което ми каза докторът, и не се налага да си спомням всичко онова, което съм загубила и което никога повече няма да имам.
Това е зоната. Ето заради това тичам. Заради усещането, че не си нищо друго, а само движение. Веднъж се опитах да го обясня на Джейсън. Той даже дойде да тича с мен. Не го разбра, но видя, че наистина ми харесва да тичам, което му беше достатъчно. Тичахме не повече от петстотин метра и после тръгнахме обратно към тях. Не говорехме, само се държахме за ръце и макар че дори не се бях изпотила от бебешкото тичане, сърцето ми се разтупкваше, когато го поглеждах…
Не мисли за това!
Изобщо не мисли!
Тичай!
Плитката ми се мята и ме удря по врата. Усещам само струйката пот, която се стича по лицето ми, нищо друго. Спирам, когато полята свършват и преминават в чакъл, а после в паваж. Това е градът, който видях през прозореца си, макар че е по-малък от всички градове, които съм виждала на Земята. Мама веднъж трябваше да изнесе лекция в отдела по биологично инженерство на университета в Северна Каролина и тогава ни разведоха из района на университета. Този град е горе-долу колкото старата част на кампуса, но вместо общежитията и сградите на колежа тук има каравани, наредени една до друга. Виждам тънка пластмасова тръба, прикрепена към извитата метална стена зад града. Гледам я с любопитство, задъхана от тичането, после ахвам високо, когато виждам в тръбата да се придвижва някаква фигура. После втора, още една. Хора — хора! Тръбата ги засмуква и ги пренася до друго ниво на кораба, като онези тръби на банковите гишета за коли, по които парите отиват до касиера и той обслужва хората, докато седят в колите си. Все едно летиш! Много по-яко от асансьор! Зяпам тръбата с отворена уста толкова дълго, че забелязвам хората около себе си чак когато дочувам шепота им.
Погледът ми се отмества от тръбата асансьор към хората, които започват бавно да се скупчват около мен. Около десетина души са. Поглеждам към караваните. На улицата на този импровизиран град има най-малко двеста души. Страшно много са.
Всички те са малко по-големи от мен — това трябва да е поколението на двайсетгодишните. Имат тъмна кожа, тъмни очи, тъмна коса. И всички ме зяпат. Протягам ръка към косата си — мокра от пот, сплетена на плитка червена коса, огряна от фалшивото слънце. Бялата ми кожа сияе. Различна съм от тях във всяко едно отношение По-ниска съм, по-млада, по-светла, по-ярка. Аз съм от друг свят.