Шум от влачене на нещо. Маркучът.
— Умът ми не го побира кой може да се запише за такова нещо — каза Хасан.
Мълчание.
Метален звук — отвориха маркуча. Студ — върху бедрата ми се плисна студена течност. Исках да вдигна ръце и да се покрия там, но тялото ми беше като вцепенено.
— Хал хабер си нямам — отвърна Ед. — Баш сега май нещата не са много розови тук. Нищо не е както трябва още от времето на първата рецесия, да не говорим за втората. Ония от Финансови обмен на ресурси трябваше да създадат повече работни места, нали така? А к’во стана? Само тази шибана работа, а и тя скоро ще свърши, като замразим всички.
Отново мълчание. Криогенната течност вече покриваше коленете ми и студът проникваше там, където тялото ми бе все още топло — сгъвката на коленете, под мишниците и гърдите ми.
— Не си струва да се жертва човек, не и за онова, което предлагат.
Ед изсумтя.
— И какво предлагат? Предлагат ти заплата до края на живота, цялата на един чек.
— Дето не струва пукната пара на един кораб, който ще кацне след триста и една години.
Сърцето ми замря. Триста… и една? Не — не е вярно, точно триста години е. Не триста и една.
— Това са много пари, можеш да помогнеш на семейството си сигурно има значение.
— И какво е то? — попита Хасан.
— Ами за това, дали ще оцелееш, или не. Когато бяхме деца, беше друго. Не ми пука какво казва пресата, но онзи, финансовият закон няма да може да оправи такъв дълг.
За какво мрънкат тия там? На кой му пука за национален дълг и работни места? Я да чуя пак за онази допълнителна година!
— Във всеки случай има време човек да размисли — продължи Ед. — Да прецени възможностите. Защо ли забавят отново излитането?
Криогенната течност се плискаше покрай ушите ми и изпълваше ковчега. Вдигнах глава.
Забавяне? Какво забавяне? Опитах се да кажа нещо между тръбите, но те изпълваха устата ми, притискаха езика и заглушаваха думите ми.
— Хабер си нямам. Нещо заради горивото, някаква информация от сондите. Ама защо пък ни карат да спазваме графика за замразяване?
Криогенната течност се издигаше бързо. Завъртях глава, за да чуя с дясното ми ухо какво си говореха.
— Че на кой му пука? — попита Ед. — Не и на тях, те ще проспят всичко, така или иначе. Казват, че на кораба ще му трябват триста години, за да стигне до другата планета. Голяма работа, че щял да пътува още една година!
Помъчих се да седна. Мускулите ми бяха стегнати и бавни и аз се напрегнах цялата. Опитах се пак да говоря, но течността вече се плискаше върху лицето ми.
— Стой кротко. Отпусни се — извика силно Ед точно в лицето ми.
Аз заклатих с глава. Боже, те не разбираха ли? Една година си беше огромна разлика! Това означаваше още една година, в която можех да бъда с Джейсън, още една година щях да съм жива! Аз се подписах за триста години… не за триста и една!
Нечии нежни ръце — ръцете на Хасан? — ме натиснаха под криогенната течност. Задържах въздуха си. Опитах се да се надигна. Исках си моята година! Моята последна година — още една година!
— Дишай под течността!
Думите на Ед достигнаха до мен приглушени, едва разбираеми. Опитах се да поклатя глава, но мускулите ми не реагираха, дробовете ми се бунтуваха и студената, леденостудената течност се втурна надолу в носа ми, мина покрай тръбите и изпълни тялото ми.
Когато хлопнаха капака, разбрах, че всичко бе свършено. Бях пленница в стъкления ковчег на Снежанка.
Един от двамата хвана ковчега откъм краката и го забута към моята вратичка в моргата. И тогава започнах да си представям, че там вече ме чака прекрасният принц, той ще ме събуди с целувка и ние ще бъдем още една цяла година заедно.
От машината се дочу едно клик, клик, гъъър и аз знаех, че мигновеното замразяване ще настъпи след секунди и всичко, което ще остане от живота ми, ще бъде полъх от пара през вратичката на моргата.
Мислех си: Най-после ще заспя, ще забравя всичко за цели триста и една години.
После ми хрумна: Всъщност това няма да е толкова лошо.
И тогава фиууу! Мигновеният мраз изпълни миниатюрната камера. Бях цялата в лед. Бях лед.
Аз съм лед.
Но ако съм лед, тогава как така съм в съзнание? Трябваше да съм заспала, да забравя всичко за Джейсън, за живота и Земята за цели триста и една години. Преди мен замразиха други хора и нито един от тях не беше в съзнание. Ако умът ти е замразен, не можеш да си буден, нито пък да си в съзнание.