Дори отдалече се вижда, че появата ми ги кара да бъдат нащрек, също както мъжа на полето, но те са много, а аз съм сама. Искам да им кажа нещо, но всички само ме зяпат, мълчаливо и зловещо. Никой не прави опит поне да ми се усмихне.
Сърцето ми се свива от дълбок, първичен страх.
— Здравейте — казвам и ненавиждам треперенето в гласа ми.
— Ти какво си? — пита един от мъжете.
Не коя, а какво.
— Аз — аз съм Ейми. Аз, ъъ, сега живея тук. Не тук, искам да кажа, в Болницата.
Соча към бялата сграда в далечината зад мен, но ми е притеснено, когато се обръщам с гръб към тях.
— Какво ти има? — продължава да пита мъжът.
Някои от другите му кимат насърчително, искат да узнаят това, което ги вълнува всички.
Кожата ми настръхва под студената пот. Гледам ги втренчено. Те ме гледат втренчено. Никога не съм се чувствала толкова различна, толкова самотна и толкова не на мястото си, колкото сега. Прехапвам устни. Тези хора нямат нищо общо с Младши. Младши може да се взира в кожата и косата ми, но той не го прави от страх. Той не ме гледаше, сякаш съм атракция на панаир.
— Какво става тук? — казва дрезгав женски глас.
Откъм полята се появява жена и се приближава към града. Тя оглежда тълпата и погледът й се спира върху мен. По-стара е от всички тук, по-стара с даже от доктора в Болницата, но в нея има живец, който липсва при другите.
Тя върви и размахва кошницата си. Вътре има броколи, големи колкото пъпеш.
Старшата спира на няколко крачки от мен и хвърля гневен поглед към тълпата. После ме оглежда внимателно от главата до петите и се обръща към мъжа, който ми говореше.
— Всичко е наред — казва тя с мек, провлечен глас. — Няма нищо за гледане тук. Хайде, разотивайте се да си вършите работата.
Това и правят.
Не протестират. Не роптаят. Просто послушно изпълняват каквото им е наредено и се разотиват. Дори не си говорят, докато се отдалечават. Просто се обръщат и си тръгват.
— Така — старата жена се обръща към мен. — Ти живееш в Болницата, доколкото чух?
Кимам.
— Да, искам да кажа… аз… — запъвам се над думите.
Този свят е побъркан. Преди малко един мъж беше готов да ме нападне с градинска лопата. Сега пък една дребна старица сама успя да разпръсне тълпа от хора, които изглеждаха, сякаш са готови да грабнат вили и да се превърнат в истинска паплач.
Жената вдига ръка, за да ме прекъсне.
— Аз съм Стийла — казва тя. — Не знам коя си и откъде идваш, но ми се струва, че това е работа на Старши. Повечето от смахнатите неща, които стават тук, започват на Ниво кийпъри.
Тя… тя май не харесва Старши.
— Не искам да се забърквам в това. Достатъчно сърбах попарата с експериментите на Старши, когато живях в Отделението. Работих като главен агроном в продължение на три десетилетия. — Стийла не може да прикрие нотката на гордост в гласа си. Тя млъква и ме измерва с поглед. — Хич не ми изглеждаш глупава.
— Аз… моля?
— Изглеждаш смахнато — продължава тя безцеремонно и аз се сепвам. — В Болницата може и да ти е добре. Отделението е за смахнати. Но внимавай, когато си тук навън. Повечето фийдъри не знаят как да реагират на нещо непознато.
— Но ти — ти само им каза да се разотиват и те го направиха.
Стийла прехвърля кошницата в другата си ръка.
— Работата е там — казва тя, — че аз съм една от тях. А ти не си.
— И какво от това?
Тя поглежда след хората, които се отдалечават към града.
— Трябва да разбереш. Фийдърите са прости хора. Ако усложниш техния свят, те ще се отърват от теб, просто за да отстранят проблема. Защо мислиш, че прибират всички, които имат капчица творческа способност, и ги наблъскват в сграда чак в другия край на кораба?
Първата ми реакция е да възразя, но после си спомням мъжа на полето. Начинът, по който стискаше лопатката с обърнато към мен острие.
— По-добре ще е за теб да се върнеш там, откъдето си дошла — казва Стийла.
Без да ме погледне повече, тя продължава по пътя си към града. Върви бодро и бързо подминава мъжа от тълпата, който разговаря с мен. Той се обръща, след като тя го задминава, и погледите ни се срещат.
После тръгва обратно към мен.