Аз отстъпвам три крачки назад, едва не се спъвам, после се обръщам и хуквам колкото ми стигат силите. Никога не съм тичала толкова бързо. Това не е отмереното ми тичане отпреди. Не преценявам темпото, не броя вдишванията, не пресмятам крачките си. Тичам, сякаш по петите ми ме гони див звяр. Тичам, сякаш те са по петите ми. Не е достатъчно бързо. Препускам през високата трева в полето и тънките стръкчета режат кожата ми като остра хартия. Тичам през редиците с царевица и оставям след себе си прекършени стебла.
Тичам и тичам, и тичам.
Покрай Болницата, през градината, край езерце.
Ето я студената метална стена.
Спирам, поемам с усилие въздух, сърцето бие лудо в ушите. Протягам ръка и докосвам стената. Пръстите ми се свиват в юмрук и после се отпускат безпомощно.
И в този момент разбирам най-важната истина за живота на този кораб.
Тук няма къде да избягам.
22
Младши
Вратата на люка се затваря с трясък, а зад мен Док и Старши разговарят с тих, трескав шепот.
— Смяташ ли, че това е бил…?
— Не е възможно.
— Той знае ли?
Пауза.
— Разбира се, че не.
— А ти дали…?
— Естествено, че не.
Но аз не мога да мисли за нито друго, освен за звездите.
Чувствам се, сякаш част от душата ми, която преди е била загубена и празна, сега е изпълнена със светлината на милиони звезди.
Те бяха всичко, за което бях мечтал, и същевременно съвсем различни от представата ми за тях.
Как изобщо съм могъл да си помисля, че електрическите крушки в Голямата зала са звезди?
Повече никога, никога няма да съм същият.
Видях звездите.
Истинските звезди.
23
Ейми
Притискам лице към метала и вдишвам праха, полепнал по нитовете на вътрешната стена. Очите ми парят, погледът ми е толкова замъглен, че всичко, което виждам, е сивотата на металния свят.
Нещо в мене се пречупва.
Не мога да направя това. Не мога. Твърдо много е. Това — всичко това — този живот — не мога. Просто не мога. Отказах се от всичко, а сега нямам нищо, освен тази метална стена…
Свличам се надолу по леката извивка и оставям след себе си диря от пот, сълзи и сополи, но не ми пука. Падам на колене, влагата от земята се просмуква върху коленете ми през панталона. Стискам пръст в шепите си. Усещам я като пръст — като истинска пръст.
Но не е.
— Добре ли си?
Един мъж е застанал на пътеката, която свързва Болницата с друга голяма тухлена сграда.
Закривам лице с мръсните си ръце, между пръстите ми се ръсят бучки пръст. Опитвам се да избърша сълзите и сополите по лицето си, но знам, че само се мърлям още повече.
Подпирам се на стената, за да се изправя.
— Сигурно си мислиш, че съм луда — хълцам аз и се опитвам да се засмея.
— Мисля, че си много разстроена — казва мъжът и ми помага да се изправя, — но не си луда. Какво не е наред?
Аз подсмърчам.
— Нищо не е наред.
— Не може всичко да е зле.
— Може.
Мъжът стои до мен и изобщо не му пука, че съм изцапала ръкава му с кал.
— Между впрочем, аз съм Ейми.
— Орион.
— Приятно ми е.
Още докато го казвам, осъзнавам колко е вярно. Това е първият човек на целия кораб, който не ме дебне и не заплашва да ме убие. По-възрастен е, почти колкото баща ми, и макар че тази мисъл се забива като острие в сърцето ми, тя донякъде ми действа и успокояващо.
Орион ме повежда към тухлената постройка до Болницата.
— Нека те почистим малко, преди да те изпратя. Между другото, какво правеше на онази стена?
— Търсех начин да избягам от кораба — измъквам аз.
Орион се смес с искрен, истински смях и аз също се усмихвам. Очите му грейват и ми напомнят за Младши. Не толкова заради това, как изглежда, всички тук изглеждат, сякаш са си роднини, с един и същи цвят на косата и кожата. Не — топлотата в очите му е онова, което ми напомня за Младши.
Спирам пред стълбите на тухлената сграда. Надписът на стената гласи „Архивна зала“ и е изписан с бяла боя. До голямата двойна врата има портрет на Старши. Студените му очи ме следват, докато се изкачвам по стълбите, и аз се опитвам да избегна втренчения поглед на нарисуваните му очи.
Орион измърморва нещо за кърпа и избързва напред.