Аз влизам след него и за момент не виждам нищо, докато свикна със слабата светлина вътре.
Тогава я виждам.
Земята.
Не истинската Земя, ясно е, а голям модел от глина. Втурвам се напред и протягам ръце към огромната глинена сфера на Земята, която виси в центъра на обширното фоайе. Ето я Америка, ето Флорида, където съм родена, ето Колорадо, където срещнах Джейсън. Ръцете ми треперят, когато се протягам да докосна прашното кълбо от глина, въпреки че то е твърде високо, за да го стигна.
Орион грабва ръцете ми и започва да ги бърше с леко влажна кърпа, от която излиза гореща пара. Търка, сякаш иска да свали кожата ми, но когато отдръпвам ръцете си и ги поглеждам, те са зачервени, но чисти. Преди да успея да кажа нещо, той започва да трие здравата и лицето ми. Смее се, аз също — от много време никой не се е държал с мен, сякаш съм дете, което цялото се е изцапало и трябва бързо да се измие.
— Отново чиста! — казва Орион весело и мята кърпата зад гърба си. Подава ми чаша студена вода и аз жадно я изпивам. Мускулите ми сякаш се отпускат и аз най-после започвам да се чувствам спокойна. — Е — Орион кимва към копието, — откри нашия модел на Земя-Слънце.
Под Земя-Слънце има предвид Земята, предполагам.
— А тук — добавя той — е „Благословеният“.
Не бях забелязала малкия модел на кораба, направен да изглежда така, сякаш излита от Земята. Голям е колкото главата ми, докато моделът на Земята е толкова голям, че не мога да го обхвана с ръце. Первам кораба с ръка. Той започва да се люшка, естествено, във всички посоки. После замира, сякаш нищо не се е случило. Това е кораб. Него нищо не може да го притесни.
— Сега по-добре ли си? — пита Орион, сякаш една влажна кърпа може да реши всички проблеми.
— Ще се оправя — отвръщам, но и двамата знаем, че изричам лъжа.
24
Младши
— Елате — нарежда Старши и по начина, по който го казва като господар, който заповядва на роба си, знам, че това се отнася за мен и за Док.
Откъсвам поглед от затворената врата на люка и тръгвам след Старши. Док също тръгва, върви с отмерена крачка и стъпките му отекват по пода като злокобен тътен от барабан.
Когато Старши стига до масата при стената в края на редиците от криогенни камери, той се спира и ме поглежда очаквателно. Очите ми са върху поставката, спомням си как Ейми лежеше сгушена на студения метален плот и как не можех да направя нищо, за да й помогна.
— Е? — излайва към мен Старши.
— Какво?
— Като водач какво би направил в тази ситуация?
— Ами… — мънкам аз и се чувствам като в небрано лозе.
Типично за Старши. Да ми подхвърли задача точно когато най-малко го очаквам.
— Ами, ами — казва той подигравателно. — Бъди водач! Какво трябва да направим?
— Ами… трябва да прегледаме видеозаписите. И — добавих, когато усещам присмеха му, — можем да проверим и локаторите за безжична връзка.
Старши кашля важно, но не ме напада, само бута в ръцете ми таблет. Притискам палец към прозореца за достъп и таблетът се съживява. Вкарвам няколко команди и търся видеозаписите от криогенното ниво. Но когато ги намирам, там няма нищо — празен екран.
— Нещо не е наред с видеозаписите — казвам, опитвам се и отново нищо, празен екран.
Старши сумти.
— Видеозаписите ги нямаше и първия път. Мислех, че съм решил проблема, но явно, той се е справил по някакъв начин. Опитай с локатора за връзка.
Пиша още няколко команди и този път получавам достъп до картата на „Благословеният“. Срещу мен блещукат стотици премигващи точки: по една точка за всеки човек, и всяка една се проследява чрез локатора за връзка. Правил съм го и преди — това е чудесен начин да надхитриш другите при игра на криеница и на Харли му трябваха цели шест месеца, преди да разбере защо ме бива толкова, — но никога досега не съм го използвал за нещо друго. Сега, когато знам какво търся, виждам точка с достъп на четвъртия етаж на Болницата и когато потупвам там екрана, картата се измества към криогенното ниво. Сега на това ниво премигват три точки: една за мен, една за Док и друга за Старши. Натискам плъзгача за време и го връщам назад с един час. Картата за връзка не показва нищо, освен…
— Док — казвам и подавам таблета на Старши. — Само Док е бил тук долу.
— Няколко души от учените бяха в помощната лаборатория с мен. Могли са да дойдат и тук. Не е трудно. Не бях с тях на излизане. Всеки един от тях може да е бил тук днес. — Гласът на Док е безпристрастен и сух. — Знам какво си мислиш. Старши, но ти си преуморен. Може да е всеки един от тях. Те всички имат достъп до този етаж, знаят за криогенните камери, знаят и как функционират.