Ейми ме поглежда и аз съм щастлив, че не може да разбере какво си мисля. Тя взема парченце от пая с месо, който лежи на салфетката в скута й, и го слага в устата си. Преглъща го бързо и после пуска останалото в тръбата за боклук. Двамата с Харли сигурно са яли тук, а не в столовата на Отделението. Добре. Мога да си представя как обитателите на Отделението се държат с нея след обаждането на Старши. Тя отпива глътка вода от стъклената чаша до нея и трепва.
— Какво има? — питам я.
— Боли ме главата — и ме гледа сериозно. — Е, ще ми кажеш ли какво се случи, за да започнат всички да ме смятат за ненормална?
— Не си ли й казал? — обръщам се към Харли.
— Много ясно, че не съм — измърморва Харли и боде по платното с четката си. — Защо да я наранявам с такива лъжи?
Донякъде се радвам, че Ейми не знае какво е казал Старши. Но Харли винаги си е бил такъв, откакто го познавам. Той смята, че неведението е най-добрият начин да предпазиш някого, и не разбира, че това, което си представяме, често е по-лошо от истината.
— Ще ми кажеш ли?
Вдигам поглед и Ейми ме гледа с очакване.
— Беше Старши — обяснявам. — Той направи повикване до всички, за да им каже за теб. — Спирам. Дали знае какво значи повикване до всички? — Ъъ, съобщение. Изпрати съобщение до всички. — Отново се спирам, не мога да издържа на погледа на големите й зелени очи. — Повечето неща бяха лъжи.
Ейми усеща неохотата ми да продължа.
— Какви лъжи? — иска да знае.
— Че ти си продукт на експеримент, който се е провалил, и си… ами малоумна. Бавноразвиваща се. — Спирам се отново. Ненормална.
Лицето на Ейми се сгърчва, когато осмисля чутото. По отвращението в извивката на устните й разбирам, че се е срещнала вече със Старши и може да си представи какво точно с казал.
— Ясно — казва най-после и се обръща към прозореца.
Харли се изправя, вглежда се за миг в лицето й и се обръща отново към платното. В лицето на Ейми от картината се появява болка и тъга.
— Е, значи, има много звезди на небето? — пита Харли и гледа нощното небе на фона на картината. Запъва се на думата „звезди“, сякаш все още не може да приеме, че ги има.
— Милиони — отвръща Ейми. — Милиарди.
В думите й се прокрадва копнеж.
Харли мацва сребриста боя на платното.
— Но — аз се навеждам към картината, — те са разпръснати, не са така накуп. Разпръсни ги повече. И са с различна големина. Някои са по-големи, други са просто като прашинки.
Настъпва мълчание, сякаш съм казал нещо неприлично. Харли се обръща бавно към мен. Ейми ме гледа с широко отворени очи.
— Ти си виждал звездите? — казва Харли, сякаш ме обвинява в нещо нередно.
— Аз… ами…
Ейми се опитва да надникне в очите ми и аз знам, че се надява да види в тях блясъка на звездите.
— Само веднъж — отвръщам.
— Как така?
Харли поема дълбоко въздух.
— Има врата към един люк. Той е за мъртвите.
Ейми се извръща рязко към мен.
— Къде е? — пита Харли и нетърпението в гласа му ми напомня за последния път, когато беше изпаднал в онова състояние, което Док нарича „низходяща спирала“.
— Не е на Ниво фийдъри.
Харли се умълчава. Той не е един от малкото богоизбрани, които имат достъп до другите нива, и е прекарал целия си живот на Ниво фийдъри.
— Може ли да го видим? — пита Ейми. — Може ли да видим звездите?
О, да, толкова ми се иска да й ги покажа. Да ги покажа на нея, но не и на него, не сега, не и на двамата. Искам да съм единственият, който ще върне на Ейми нейните звезди.
Но какво ще каже Старши? Какво може да ни направи? На мен? На нея?
— Не — отвръщам. — На Старши никак няма да му хареса.
Очите на Ейми се свиват и приличат на нефритени топлийки.
— Аз се запознах със Старши — казва тя и гласът й потрепва от отвращение.
Харли се изхилва и Ейми се обръща към него. Темата за Старши хич не й е смешна.
— Какво, в името на Вселената, е могъл да ти каже, че да ти стане толкова неприятен? — смее се той.
— Нали чу за този люк, за който говореше Младши? — Ейми едва сдържа гнева си, като човек, който едва удържа каишката с ръмжащо куче. — Искаше да ме изхвърли през него, за да не създавам „смут“ на кораба.
Харли се смее.
— Не би го направил!