— Това е всичко.
Гледам чудноватото компютърно нещо.
— А там няма ли нещо и за мен?
Младши се колебае.
— Какво? Какво пише за мен?
— Ами…
Харли, който ни е наблюдавал мълчаливо до този момент, издърпва компютъра от Младши. Сканира по него бързо и смехът замира в очите му.
— Уф.
— Какво?
— Няма нищо.
Плъзга пръст, сигурна съм, че иска да го изключи. Но преди да успее да го направи, аз грабвам компютъра от ръцете му. Виждам снимката, която ми направиха няколко дни преди да ме замразят, по време на медицинския преглед. Дата на раждане, кръвна група, ръст, тегло. И с малки буквички: Товар без значение.
А, да, вярно. Бях забравила.
Аз съм просто допълнителен багаж.
Оставям подобното на компютър нещо на бюрото и се обръщам към стената с данните ми. Под името ми добавям: без значение.
— Ти не си — започва Младши, но аз го поглеждам и той млъква.
Отстъпвам назад и оглеждам произведението си. Чертичките на буквите са твърде дебели и от тях вече са тръгнали черни струйки, няколко са стигнали чак до перваза и оставят черни дири по увивните цветя от лющеща се боя, нарисувани от някой предишен обитател на стаята. Харли следи с очи черните струйки и наблюдава как капките се застигат върху ръчно нарисуваните цветя.
— Е — казвам аз и преглеждам написаното на стената, — каква е връзката? Защо някой би искал да ни убие и двамата?
Тишина.
— Пропускаме нещо — казвам и приглаждам косата си с ръце. — Трябва да има някаква връзка.
Но каквото и да е то, никой от нас не го вижда.
Отпускам безпомощно ръце.
— Доникъде няма да стигнем така. Хайде да слезем долу при криогенните камери и да видим какво можем да открием там.
— Да слезем там долу? — пита удивен Младши.
Кимам.
— Може да намерим някакви улики.
Харли се смее, сякаш това е някаква игра.
— Улики?
Аз му хвърлям студен поглед и смехът му замира.
— Добре — казва Младши.
Очите ни се срещат и не мога да си спомня защо смятах, че изглежда простодушен. Сега в него има решимост, готов е за битка, готов е да ме подкрепи.
— Тръгваме ли? — питам.
— Да тръгваме.
30
Младши
Ейми се прави, че не забелязва студените погледи, които я следват, докато минаваме през общото помещение на Отделението и си проправяме път към асансьора. Тя върви с вдигната брадичка като кралица, но от шепота след нея ми е ясно, че хората тук я виждат по съвсем различен начин. Стискам зъби. За всичко това е виновен Старши.
Разнася се звън и асансьорът се отваря на четвъртия стаж.
— Чухте ли? — пита Ейми, докато вървим през празния коридор.
— Какво да чуем? — пита Харли.
Ейми клати глава.
— Нищо. Май просто ми се е причуло.
Но все пак се обръща и хвърля подозрителен поглед към асансьора.
Отварям вратата на края на коридора — все още е отключена, и вървим през помещението към втория асансьор. Разбита кутия на алармата я няма. Сигурно Старши я е занесъл на шипърите да видят дали може да се поправи.
— И така, какво търсим? — пита Харли, докато асансьорът се спуска надолу.
— Не знам точно. — Ейми пристъпва от крак на крак. — Улика Нещо.
Мисля си за последния път, когато бях на етажа с криогенните камери. Помня, че единственото нещо, което показваше, че тук е станало убийство, беше тялото на господин Уилям Робертсън. Нищо друго, никакви други следи.
Но не казвам това на Ейми.
Когато вратата на асансьора се отваря, Харли пристъпва навън и се оглежда любопитно. Аз го следвам, а Ейми излиза в последния момент преди вратата да се затвори отново.
— Къде е люкът със звездите? — пита жадно Харли.
Ейми пристъпва напред. Тя ме хваща за ръкава и ме дърпа докато се обърна към нея.
— Къде са родителите ми? — пита много, много тихо.
— Не знам — отвръщам аз. — Но мога да ги потърся, ако искаш.
Ейми прехапва устни и клати глава.
— Не… няма нужда. — Тя се оглежда с големи, широко отворени, изплашени очи. — Не, не сега… по-късно.
— Може ли първо да видим звездите? — пита нетърпеливо Харли.
— Има един люк ето там — започвам да обяснявам, но преди да свърша, Харли вече върви между редиците. Обръщам се към Ейми: — Трябва му код, за да отвори вратата.